— Той е черен елф — направи гримаса Римиел — за тях няма тайни.
— Е, аз съм наполовина черен елф — сви рамене момичето.
— И два пъти по дяволита от кой да е от тях — заключи вампирът.
Девойката се засмя.
— В едно нещо не мога да те надвия, Римиел. В приказването.
— Засега, Алтира. Засега — отвърна вампирът и най-после се усмихна. — Но, във всичко останало, напредъкът ти е забележителен. По-бърза си от дива котка, а планината няма тайни за теб. Според мен съществува немалка възможност в скоро време да си дори по-опасна от знаменития си баща.
Алтира направи гримаса.
— Това вече не мога да го повярвам толкова лесно. Тренирам и с него и успехът ми е далеч по-малък, отколкото с теб. В смисъл, успявам да доловя откъде точно ми готви засада, но не и да се опазя от атаките му. Той е бърз като сянка и коварен като усойница.
— Какъв език държиш само за баща си — повдигна вежди Римиел.
— Луд ли си? — прекъсна го Алтира. — Това е комплимент. Той е един от най-страхотните хора, които познавам.
— Той не е човек — обади се тактично Римиел.
— Не говори като инквизитор, моля ти се — скастри го Алтира.
— Опазили ме боговете — хрисимо отвърна вампирът.
— Става дума, че той е много умел войн. Повечето от уменията си дължа на него. Много си го обичам.
— Радвам се за това.
— Но аз по принцип съм благословена с прекрасни хора около себе си. Мама също е чудесна.
— Не се и съмнявам.
— А и ти също си страхотен.
— Много мило.
— Ще спреш ли да се шегуваш с мен за всяка дума? — Алтира се намръщи.
Римиел невинно повдигна вежди.
— Мигар според теб се шегувам?
— Опитвам се да ти кажа нещо — Алтира пристъпи от крак на крак.
— Целият съм в слух.
— Млъкни!
— Добре…
— Млъкни, ти казах!
Вампирът покорно замълча и загледа спокойно девойката пред себе си, макар ъгълчетата на устните му да се устремиха нагоре. Тя, обратно, изглеждаше притеснена. Бе прибрала ръце до себе си, свила юмруци и сякаш се бореше с нещо.
— Аз… — отвори уста тя.
Римиел кимна благо, давайки ѝ знак да продължи. Тя понечи да му удари шамар, но той ловко се приведе.
— Рефлексите ти все още са по-добри от моите — отбеляза Алтира, все така намръщена.
— Знам, мила. Аз съм вампир. Нормално е.
— Но прекалено дълго планираш атаките си. Прекалено бавно ме нападаш. Ако скочиш веднага щом ме видиш, няма да мога да се защитя.
— Знам, скъпа. Но може би нарочно се оставям да ме победиш, за да позакърпя накърненото ти от фехтовалните упражнения с баща ти самочувствие.
— Ах, ти, самодоволен… — избухна Алтира.
— Това ли искаше да ми кажеш, скъпа? — попита я вампирът, — защото съм го чувал и преди. Много пъти и то от различни хора.
— Не — глупаво каза девойката и премигна.
— Тогава се успокой — вампирът внезапно стана сериозен и постави ръка на рамото ѝ.
— Какво има? — продължи той. — Да не е нещо с баща ти? Преди да стана вампир, аз също съм бил юноша и все още помня предизвикателствата на възрастта. Постоянната конфронтация с по-възрастните е част от тях. Ако сте се скарали с Алтиарин, мога да говоря с него. Той не ме уважава много, но в общи линии слуша.
— Всичко с татко е наред — продължи Алтира.
— Какъв е проблемът тогава?
— Римиел… аз… — и в следващия момент момичето уви ръце около врата му и го целуна.
Вампирът замръзна, без да знае какво да стори. Той премигна като животно в клопка. Не отвърна на целувката, но и не отблъсна момичето. Лъчите на изгрева го срещнаха и той си спомни дара, който Алтира бе направила за него още преди пет години, когато бе едва на дванайсет. Бе забелязала, че денем той се крие, че не може да се радва на деня. Бе го докоснала по челото и му бе дала имунитет срещу слънчевата светлина, просто така, а родителите ѝ я гледаха смаяни. Бе се смяла като малко дете на неговата радост от лъчите на слънцето, от светлината на деня.
Бе го направила щастлив и той бе трогнат от това. Бе я приел за своя приятелка, наблюдавайки как израства като силна млада жена, бе помагал в обучението ѝ за оцеляване в подножието на свирепата Ледена планина, дори бе търпял капризите ѝ и я бе глезил. А на последния ѝ рожден ден, когато Алтира бе навършила седемнайсет, я бе погледнал с особен поглед и усети в сърцето си лека болка, почти като гъделичкане…
Но не бе подготвен за това. И знаеше, че от него няма да излезе нещо.
Той леко я отблъсна.
— Алтира… — прошепна той — недей.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Защо?
— Защото не е редно. Ти си дъщерята на моите приятели. Не си като… момичетата от селото.
Освен вампир Римиел бе и мъж и имаше потребности, които нямаше скрупули да задоволява. Всъщност той най-често комбинираше утоляването на жаждата си с удовлетворяване на нагона и изпращаше вече поколения селски девойки по домовете си леко замаяни, но пък много доволни. Това го правеше обичан в местността, макар хората да бяха усетили, че около него има нещо странно, а някои и споделяха шепнешком за истинската му същност. Никой обаче не го подозираше в лоши намерения спрямо тях. Той бе приятел на Лерта, а приятелите на Лерта винаги бяха и техни приятели.