Дори да бяха вампири.
Или пък черни елфи.
— Нима аз съм за теб като момичетата от селото? — попита Алтира, а сълзите потекоха по бузите и.
— Знаеш, че не си.
— Тогава?
— Ти си дъщеря на моите приятели. Не е редно — можа само да каже Римиел.
— Много съм малка за теб, това е, нали? — попита момичето.
Римиел едвам се удържа да не се изсмее. Малка? Та ти си съвършена, искаше да ѝ каже той, докато наблюдаваше бледата ѝ кожа, тъмните коси, които те канеха да потънеш в тях; стройното тяло, нежните, но все пак волеви черти, наследство както от майка ѝ — вълшебницата, така и от баща ѝ Алтиарин — могъщият войн на черните елфи.
Можа само да поклати глава.
— Не е редно — прошепна той.
— Римиел.
— Не — вампирът вдигна ръка, — върви си у дома, Алтира. Тренировката за днес свърши.
Момичето поклати глава, след това стисна зъби и избърса сълзите си.
— Ще се върна — обеща тя, след което се завъртя на пети и се отдалечи по горската пътека.
Римиел остана загледан във фигурата ѝ, докато тя не изчезна. Не знаеше нито какво да мисли, нито какво да направи. Целувката още гореше на устните му, заедно с чувството за вина. Това бе малкото момиченце на неговите приятели. Но вече бе и млада, красива жена, тази, която му бе върнала щастието от слънчевите лъчи.
Римиел не бе обичал от векове, откакто бе срещнал Жийна, благородничката, смилила се над него и приела любовта му въпреки природата му на немъртъв. Всичко обаче бе свършило трагично, след като брат ѝ Леонций я бе убил и бе обвинил вампира за смъртта ѝ. Оттогава сърцето на вампира бе замръзнало за такива чувства. Той се забавляваше с жени, но никога не се влюбваше.
Но сега… сега ставаше нещо, което не бе редно, помисли си той и се завъртя на пети.
За да види Алтиарин пред себе си.
Тъмният силует на черния елф се очертаваше като сянка на утринните лъчи. Въпреки това острите очи на вампира с лекота различиха чертите му — фини, но волеви, досущ като на дъщеря му. Точно сега тъмните му очи блестяха гневно, а черният плащ бе отметнат, така че да разкрива дългия и тънък меч, с който елфът се бе въоръжил. Някога Алтиарин предпочиташе рапирата, но след време бе избрал оръжие, еднакво удобно както за мушкане, така и за сечене.
— Добро утро — махна с ръка вампирът.
— Очевидно за някои е било много добро — отвърна студено Алтиарин и Римиел въздъхна.
— Ти си видял всичко — каза той.
Черният елф кимна.
— Но не си ни чул — продължи Римиел.
— Чух и видях достатъчно — прекъсна го Алтиарин. — Вие се целувахте, а после тя се отдръпна и каза, че ще се върне.
— Не е точно така. Не е каквото си мислиш.
— А какво е? — попита Алтиарин, повишавайки глас.
— Тя… ме харесва — опита се да обясни Римиел и веднага разбра колко глупаво звучат думите му.
— Сериозно? — язвително каза Алтиарин. — Римиел — нощният любовник на половината Ледена планина.
— Алти… — вдигна ръце вампирът.
— Е, имам новина за теб. Моето момиче не е някоя селска девойка, която да търкулнеш в ложето си.
— Разбира се, че не е…
— Нито е пчелна пита, от която да смучеш — продължи ожесточено черният елф.
— Алти, аз никога не бих я наранил… — опита се да каже вампирът.
— Не би ли? — повдигна вежди черният елф. — Ама наистина? Не би спал с нея и не би я хапал? А какво би правил? Само би я поцелувал?
— Алтиарин — въздъхна Римиел, — аз обичам твоята дъщеря. Никога…
— Глупости! — кресна черният елф и извади меча си. — Ти си егоистичен и себичен. Живееш си весело и безгрижно в този твой замък, като паразитираш върху местните девойки, докато останалите в местността всеки ден се борим за оцеляване. Никой не казва нищо заради доброто сърце на Лерта, но всяко нещо си има граници!
— Е, много ти благодаря, приятелю — отвърна студено Римиел и присви очи.
— Има за какво — не му остана длъжен Алтиарин, — взе достатъчно от моето семейство. Ние те измъкнахме от Лихваря и ние убихме Леонций. Ние ти дадохме възможност отново да крачиш под светлината на деня…
— Не вие, а жена ти и дъщеря ти — уточни Римиел.
— Нямаш право да искаш нищо повече от тях — просъска Алтиарин.