Ето защо сега стоях облегнат на една черна скала, издигаща се подигравателно по голия хълм, в чието подножие бе посеченото от мен Йети. Оръжията ми бяха още в ръцете, ала нямах никакви сили да ги вдигна, дори някой да дойдеше наблизо. Дългата ми черна коса бе започнала да се заскрежава, а по острата брадичка капеше кръв от устата ми. Стана много студено, а после ме обхвана странна топлина. Усещах как животът ме напуска. Зачудих се дали жреците са прави и Рамакар ще ме изпрати в пъкъла, при ужасния Кракен, в чиито пипала страдат грешниците, обидили боговете, или пък моите воински подвизи ще натежат на везните и ще попадна в Чудноомайните поля, чиито удоволствия надхвърлят дори откритото в нашия величествен град.
В тоя момент чух гласове. Като в просъница видях как към мен се приближават мъж и жена и по телосложението познах, че са човеци, тъй като бяха по-едри от моя вид — особено мъжът, чието лице бе обрасло със страшна черна брада; нещо, което бе невъзможно да се появи на лицето на елф. Мъжът изглеждаше гневен и свали секирата от рамото си, вероятно за да ме довърши. Опитах се да вдигна оръжията си, но можах само да изпъшкам, при което от устата ми се пророни още кръв. Жената вдигна ръка и започна да говори нещо умолително на мъжа. Не разбрах какво е това, тъй като, както казах, езикът на човеците ми бе непознат, а и да го знаех, едва ли бих бил в състояние да позная думите дори на Епоса за Миракин, нашия най-велик герой — онзи, съсякъл Кралицата на Светлите Елфи в древните времена, когато Рамакар лично бе обитавал континента Тарр и се бе опитал да го завладее, изковавайки корона от звезден метал, в която вложил тленната си сила.
Двамата човеци повишиха гласове, ала аз не можах да изслушам спора им. Ненадейно ме налегна страшна умора и над очите ми се спусна погребалното покривало на съня.
За голямо мое учудване след известно време се свестих и установих, че не съм в Дул-Киринла — залата, в която боговете произнасят своите присъди. Над мен не стояха Сталкерите на Мрака, древните служители на Рамакар, които някога бяха управлявали нашия народ, преди Далкул, проклетият герой на джуджетата, да унищожи звездната корона. Според поверията днес те съдели воините на черните елфи във величествена зала от абанос и обсидиан. Ала аз не бях в такава зала. На първо време можех да кажа, че съм в нещо като колиба от здраво дърво, разположен на меко и удобно легло. Някой бе превързал раните ми и усещах аромата на различни лековити билки, които и нашите жреци използваха, макар и култивирани, докато тези най-вероятно бяха диви. Беше ми топло и приятно, което навярно се дължеше на огъня, напален в една масивна желязна печка, както и на плътната завивка, с която ме бяха наметнали.
Понечих да стана, ала щом го направих, отново усетих болки да пронизват цялото ми тяло, ето защо простенах и отново се отпуснах. Над мен се появи фигурата на жена и аз предположих, че тя е същата, която бе убедила брадваря да не отнема живота ми на онзи леден хребет. Ала щом застана над мен и съумях да видя лицето ѝ добре, устата ми зяпна.
Тази жена очевидно бе човек, тъй като кожата ѝ не беше тъй бледа като моята, ушите ѝ не бяха заострени, а веждите ѝ не се спускаха извити над очите. Въпреки това приликите с моята Лертиена бяха невероятни. Същата гъста, черна коса, в която ти идва да се заровиш, същите сочни, плътни устни… и това, което бе най-особено и странно — същият умен, разбиращ поглед, който сякаш те предразполага да се довериш на личността пред теб.
— Коя си ти? — успях само да промълвя, ала жената поклати глава и започна да ми говори нещо на нейния си неразбираем език. Аз отново понечих да стана, въпреки болките, ала тя сложи ръка на гърдите ми и ме побутна назад. Толкова бях отслабнал от битката с Йети, че нямах друг избор, освен да се подчиня — тя ме надви така, както човек би надвил домашна котка.
Жената се отдалечи от мен и аз я проследих с поглед. Тя отиде до голямата желязна печка, откъдето донесе дървена купа с нещо, което миришеше вкусно. Това ми се стори странно, тъй като в Града на Странните Удоволствия ние, черните елфи, ядяхме само най-отбрани и фини храни — раци и омари, сьомга, октоподи и калмари, миди. На нас зеленчуковата диета на светлите ни събратя и грубите ястия на хората ни се виждаха просташки. Ала въпреки това устата ми се напълни със слюнка при аромата на топлата супа. За трети път понечих да стана и да взема храната, но този път главата ми се замая и бях принуден отново да се отпусна назад. Странната жена приседна до мен и започна да ми подава лъжица след лъжица със супа, която преглъщах трудно, макар и с апетит. Накрая усетих как в тялото ми се разлива приятна топлина. Исках да ѝ благодаря, обаче в нашия език нямаше такава дума… а и да имаше, тя нямаше да я разбере. Унесен в тези мисли, не усетих кога заспах отново.