— Аз и не…
— Търся един старец — проехтя непознат глас и прекъсна спора им. Двамата млъкнаха и погледнаха към проговорилия. На горската поляна бе излязъл монах. Носеше дълго черно расо с ниско сведена качулка, изпод която се виждаха само устата и брадичката му. Зъбите му бяха пожълтели и мръсни, а под устните му лазеше някакво дребно насекомо. Ръцете му не се виждаха, скрити в дългите ръкави на расото.
Във фигурата имаше нещо кощунствено и отвратително. На фона на белия сняг и красивата природа наоколо, монахът изглеждаше съвсем не на място.
— Нисък, пълен старец. Плешив. С дълъг крив нос и кафяво расо. Виждали ли сте го?
Алтиарин и Римиел се спогледаха, за миг забравили спора си. Единият от тях бе вампир, а другият — елф на мрака. Въпреки това никой не бе усетил приближаването на монаха.
— Кой сте вие? — попита Римиел.
— Онзи старец е крадец. Той взе нещо, което не е негово. Трябва да ми го върне — продължи механично монахът, сякаш рецитираше наизустен текст. Насекомото, което лазеше под устните му попадна в тях. Монахът ги облиза с лилав език и го прибра в устата си. Чу се тих, хрускащ звук.
— Виждали ли сте го? — гласът на монаха звучеше грапаво и неприятно, сякаш някой влачеше парче месо по назъбена скала.
— Не съм виждал такъв старец — отговори черният елф намръщен. — Подобен човек не е минавал в нашия край. Кой сте вие?
Монахът изгуби всякакъв интерес към черния елф след отговора му и се обърна към вампира:
— А вие? Виждал ли сте човека, когото търся. Нисък, плешив старец в кафяво расо. С крив голям нос. Онзи човек е крадец. Взе нещо, което не му принадлежи.
— Не съм виждал такъв човек — отговори внимателно Римиел, докато се опитваше да разбере нещо за монаха. Когато го осъзна, очите му се разшириха.
— Какъв си ти, в името на боговете? — прошепна той.
— Аз съм Пилигрим на Тъмното начало — отвърна монахът, — търся нещо, което един човек открадна от нас. Нисък старец, дебел и с крив нос. Облечен в кафяво расо. Кражбата е грях, който се наказва със смърт. Ако видите този човек, непременно ми кажете.
И след това черната фигура се обърна към гората и навлезе в нея. След няколко крачки тя сякаш изчезна между дърветата, все едно бе потънала в сенките.
— Този човек — каза тихо Римиел — беше мъртъв.
Алтиарин рязко го погледна.
— Още един вампир? — попита той.
Римиел поклати глава.
— Не беше вампир. Нещо друго, по-мъртво от нас.
Алтиарин тръсна глава.
— В такъв случай се отправям към дома. Не искам Лерта и Алтира да са сами, ако онзи монах или пилигрим, или там както се нарича, отиде при тях.
— Идвам с теб — каза Римиел.
— Не — присви очи черният елф, — ти повече няма да приближаваш дъщеря ми. Тази история приключва, Римиел.
— Алтиарин…
— Мина една граница, която не биваше да пресичаш. Сбогом, вампире!
И черният елф полетя по пътеката, бърз като сянка. Римиел остана загледан подире му. Изкуши се да го последва или поне да мине по друг път, да се увери, че Алтира е добре.
Но знаеше, че Алтиарин ще го усети. Той бе елф на мрака и долавяше преследвачи. А ако го намереше, може би щеше да го нападне. И какво щеше да стане тогава? Не бе сигурен, че може да надвие черния елф, не и без да го нарани, а тогава Алтира щеше да го намрази.
Римиел прехапа устни.
Какво можеше да направи?
Алтиарин беше прав, реши накрая той. Той бе злоупотребил с доверието му, бе допуснал в себе си чувства, които не бяха коректни към семейството, дало му толкова много. Той не бе подходящият мъж за онова добро и младо момиче.
Бе същество на мрака, въпреки фокуса на Алтира. И трябваше да се прибере в леговището си, там, където му е мястото.
Раменете на Римиел увиснаха, докато той пое по пътя обратно към замъка си. Споменът за странния монах бе излязъл от ума му. Дори не погледна към мястото, където онзи бе застанал.
Ако беше го направил, щеше да види как в снега се гънеха отвратителни, слузести червеи.
Глава II
Алтира се прибра вкъщи бързо, без да забелязва красотата на снежната утрин. Бе развълнувана от случилото се на полянката, едновременно разочарована и доволна. Бе се осмелила най-после да целуне Римиел и поне бе опитала да му обясни чувствата си. Това бе добре. Но реакцията му я огорчи. Той сякаш се боеше да бъде с нея. Смяташе го за неправилно и тя реши, че това е заради годините ѝ. Бе само на седемнайсет и едва ли можеше да предложи нещо на мъж, живял няколко столетия. Сигурно му се бе видяла сантиментална и глуповата.
Трябваше да сподели случилото се с някого и знаеше само един човек, на когото може да се довери. На майка си, Лерта. Тя единствена нямаше да ахка и да охка като глуповатите моми от местните села, нито да се мръщи и цупи, както щяха да направят момците. Или баща ѝ — прокрадна се една предателска мисъл в съзнанието и. Имаше чувството, че баща ѝ никак няма да е доволен, ако разбере, че се е целувала с Римиел. Той бдеше зорко над нея и гледаше много критично на всеки представител на силния пол, дръзнал да я приближи. Алтира не бе изненадана от това. Тя знаеше семейната история. Баща ѝ бе родом от Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, място, в което жените бяха третирани като робини, длъжни единствено да доставят удоволствия на мъжете. Тя знаеше, че баща ѝ бе обичал друга жена преди Лерта и че жреците от онзи град я бяха убили. Затова не му се сърдеше за грижовното отношение, напротив — разбираше го и го обичаше. Той бе най-страхотният баща на света, неин приятел, защитник и наставник. Обичаше го с цялото си сърце и той нея също.