Но знаеше, че Алтиарин има резерви към Римиел, макар да го броеше за най-близкия си приятел. Годините в Иррхас-Аббат бяха направили черния елф мнителен и дори любовта на Лерта не бе могла напълно да изцери тази черта от характера му. Той бе подозрителен и готов да види заплаха от всички страни. Фактът, че към живота му бе имало покушения, макар и отпреди раждането и, не помагаше никак. Самият Римиел бе изпратен като убиец по петите му от магьосник на име Лихваря — създание, за което нито вампирът, нито родителите ѝ говореха охотно.
Но Лерта виждаше доброто у всички. Красива и мила, тя помагаше на всеки, потърсил помощта и. Затова бе нелепо, че Инквизицията на Томан Изкупителя я бе обявила за вещица и я бе прогонила от пределите на своето кралство в дивите земи до Ледената планина. Но такава бе религията, макар в последните години да имаше известно олекотяване на режима. Поне не идваха да следят кой какво прави, а бирниците си затваряха очите около странните слухове в местността и особеностите на местния благородник. Малцина знаеха, че Римиел наистина е вампир, но мнозина подозираха, че в него има нещо нередно.
Лерта обаче му бе помогнала, въпреки същността му, тъй както бе спасила баща ѝ, въпреки че е елф на мрака, представител на най-злата и опасна раса в континента Тарр. Затова сега на нея смяташе да довери вълненията на младото си сърце.
Стигна колибата на родителите си бързо и влезе в нея, без дори да тропа. Баща и го нямаше. Допусна, че е на лов, което я зарадва. Имаше нужда да поговори с майка си по женски. Лерта, както винаги, забъркваше лековити отвари и едновременно с това наглеждаше някакво ядене. Годините не я бяха докоснали — по същия начин, по който отминаваха черния елф и вампира. Магията я пазеше млада и красива и затова тя изглеждаше като по-голяма сестра на Алтира, а не като нейна майка.
— Добро утро! — каза Лерта. — Предполагам си изморена от нощните упражнения. Леглото ти е постлано.
Алтира наистина имаше навиците на баща си посред нощ да се упражнява, а сутрин да спи. Но сега не ѝ бе до сън, макар че и неговото време щеше да дойде.
— Мамо, трябва да ти призная нещо — каза Алтира — влюбена съм.
Лерта спря да готви и се обърна към нея.
— Но това е прекрасно! — възкликна тя. — Кой е щастливецът?
Езикът на Алтира пресъхна.
— Ами… — отвори уста тя.
— Спокойно де — окуражи я майка ѝ, — от мен няма какво да криеш. Аз ще те разбера — дори да ми кажеш, че си влюбена в Сталкер на Мрака.
Алтира нервно се изсмя. Сталкерите на Мрака бяха сред най-страховитите създания в митологията на Тарр. Според преданията, те били черните ангели на Рамакар, мрачните войни, които той пращал на земята, за да сеят смърт.
— Не съм влюбена в Сталкер — отвърна Алтира.
— Това е добре — усмихна се Лерта.
— Влюбена съм в Римиел — призна си девойката.
Усмивката на майка ѝ угасна.
— В красивия вампир — кимна тя. — Това се очакваше.
— Очаквало се е? — не повярва на ушите си Алтира.
— Аз поне го очаквах — въздъхна майка и, — ти си го обичаш от малка. Затова успя да го освободиш от най-голямото проклятие на вампирите — това, че не могат да излизат на слънчева светлина. Подвиг, непосилен дори и за мен.
— Но аз… скоро…
— Скоро си го разбрала — махна с ръка Лерта, — но не го обичаш отскоро, уверявам те. Надявах се това да е детско увлечение.
— Защо? Заради това, че е вампир ли?
— Не — отвърна Лерта. — Ако такива неща ме притесняваха, нямаше да избера черен елф за съпруг. Но Римиел е много по-стар от теб и не знам дали ще отвърне на чувствата ти. Той…
— Той е мил и добър! — възрази Алтира. — Ако има време…
— Виж, миличка — каза Лерта, — не е моя работа да разкривам неговите тайни, но ще ти кажа едно: Римиел някога е обичал друга жена и смъртта ѝ го е опустошила напълно. Бил е толкова уязвен, че е допуснал Лихваря да го зароби с чувството му за вина. Не смятам, че той още има сила да обича.