— Но… ако има? — попита Алтира.
— Ако има, би било прекрасно — кимна знахарката, — но не влагай големи надежди в тази любов. И… — Лерта се намръщи. — Засега не бива да казваме на баща ти. Алтиарин има подозрения към Римиел — според мен неоснователни. Но той е упорит като магаре и не се отказва лесно от възгледите си. Би спасил Римиел и от Сталкерите на Мрака, но да му се довери — никога.
Алтира кимна благодарно.
— Тъкмо това щях да те помоля.
— Добре. А сега иди да поспиш.
След тези думи Алтира се усмихна, легна в постелята си, зави се и заспа сладък сън. Присъствието на майка ѝ бе прогонило всички нейни грижи.
Лерта също се усмихна спокойно. Обичаше дъщеря си повече от всичко на този свят, освен може би от Алтиарин. Искаше тя да е щастлива. Надяваше се, че Римиел няма да я отхвърли, но не очакваше много от него. Той бе наранен твърде дълбоко, твърде тежко. Годините в дълг към Лихваря го бяха изтощили психически и емоционално.
В този момент в къщата влезе и Алтиарин.
— Здравей, скъпи! — посрещна го тя и след това двамата се целунаха. Усети как по тялото му се разлива облекчение и щастие, че ги намира живи и здрави. Отдалечи се от него.
— Нещо станало ли е? — попита тя.
— Видях монах — каза внимателно Алтиарин, премълчавайки спора си с Римиел. — Представяше се за някакъв пилигрим. Изглеждаше неестествено, сякаш вече е умрял.
Лерта се намръщи.
— Странно. Аз не усетих нищо.
Знахарката обикновено предугаждаше появата на магически, а и други, заплахи.
— Аз също не го видях, докато не изникна на открито. Дори Римиел не можа да го засече.
— Ти си се виждал с Римиел? — повдигна вежди Лерта и Алтиарин се прокле наум.
— Да. Засякохме се по време на лов. Бяхме си харесали един сръндак. Както и да е — Алтиарин продължи бързо, тъй като знаеше, че Лерта долавя лъжите, — на пътя ни изскочи този монах. Питаше за някакъв старец, който го бил обрал. Излъчването на този човек не ми хареса и веднага дотичах дотук, за да се уверя, че сте добре.
— Е, аз не съм виждала нито старци, нито монаси — намръщи се Лерта, — не долавям нищо. Но щом нито ти, нито вампирът сте усетили онзи човек, може би той е имал методи за прикритие. Можеш ли да ми кажеш нещо повече за него?
Алтиарин се поколеба.
— Според Римиел… — отвори уста той.
— Да?
— Римиел каза, че монахът бил ходещ мъртвец, но не вампир като него. Каза, че бил… по-мъртъв.
Лерта пребледня.
— Беше ли интелигентен, или приличаше повече на идиот?
— Не е зомби, ако това питаш — намръщи се Алтиарин. — Някои от жреците в Иррхас-Аббат владееха черното изкуство за вдигане на трупове на рат. Но тези трупове са безмозъчни, в тях няма мисъл. Онзи монах говореше, макар и особено, сякаш рецитира отдавна заучен текст.
Лерта пребледня още повече.
— Лич — прошепна тя.
— Моля? — попита Алтиарин.
— Лич — отговори Лерта. — Това е труп на магьосник, запазил спомена за съзнанието си. Броди по земята, за да върши злини. Това е стара легенда сред онези, които се занимават с магия. Аз никога не съм виждала лич, надявах се и да не видя. Но знам преданията за тях.
— Защо аз никога не съм чувал за подобно нещо? — намръщи се Алтиарин.
— Защото си елф — отговори Лерта, — вие сте дълголетни и предани на своя бог Рамакар. Не бихте видели смисъл от такова уродливо продължаване на съществуванието си. Затова едва ли в Иррхас-Аббат има личове, колкото и да е черен градът.
— Но ние познаваме съществуването на вампирите — възрази Алтиарин.
— Личовете са много по-редки — отговори Лерта. — Вампирът запазва някаква част от живота си. Това, че пие кръв, го прави отчасти жив и способен да чувства. Вампирът може да изпитва широка гама от емоции — радост, щастие, гняв, болка, дори любов. Личът не изпитва нищо, само изпълнява заветната цел, останала от съзнанието на вълшебника.
Лерта се отдръпна от мъжа си.
— Много хора, които не знаят какво искат, мечтаят да станат вампири. Но малцина, дори сред най-глупавите, биха се превърнали в личове.
Алтиарин внимателно премисли думите и.
— Очакваш ли, че личът ще се върне? Очакваш ли, че ще трябва да се изправим срещу него?
— Моли се да не се наложи — проблеснаха очите на Лерта.
Римиел спа през по-голямата част от деня, както правеха повечето вампири. За разлика от тях той не постъпи така заради страха от слънчевата светлина, която вече можеше да понася. Направи го, за да не мисли за станалото сутринта. Нещата се бяха объркали, много и бързо. Не знаеше какво да направи. Дали трябваше да отиде и да се извини на Алтиарин? И на Алтира? Не знаеше обаче нито как да го стори, нито за какво точно трябва да се извинява. В края на краищата, той не бе направил нищо. Алтира го бе харесала. Той не бе предприел някакъв ход спрямо нея, независимо от меката, сладка болка, която от няколко месеца измъчваше сърцето му.