Когато се събуди, бе все още късен следобед. Излезе от замъка си и потърси нещо за храна. Надуши кръвта на бурсук, който преминаваше наблизо, настигна го и го лиши от кръв и живот. Сетне се прибра отново у дома си, без да си прави труда да бърше кръвта, стекла се по брадичката му.
Замъкът, в който живееше сега, му се стори мрачен и неприветлив. Някога тук се бе влюбил в Жийна, а после всичко се бе сринало. Леонций я бе убил, Лихваря го бе намерил. А следващите няколко века бяха минали като в лош сън. След като се бе освободил от властта на Последния силф — едно от имената на създанието, което го бе заробило — се бе почувствал жив за пръв път от много време и изкара две безметежни десетилетия.
И чак сега, когато се влюби, разбра, че най-важното му е липсвало. Че въпреки приятелите си е бил сам.
А сега сърцето му го бе предало. С копнежа си по невъзможна любов щеше да го лиши и от единствените му близки хора — война на черните елфи и неговата съпруга, знахарката.
Вампирът влезе в замъка си, все още неспособен да осмисли ситуацията, в която се намира, и решенията, които трябва да вземе. Затова късно усети човешката миризма на пот и страх, която изпълни коридора на обиталището му.
По изражението на баща си Алтира разбра, че нещо не е наред. Алтиарин я посрещна веднага, щом тя се събуди. В това време Лерта вече приемаше пациентите си — селянка, дошла с болното си дете и една баба, която се оплакваше от болки в краката. Черният елф даде знак на дъщеря си да оставят лечителката да работи на спокойствие, а сетне я отведе в околната гора. На лицето му бе изписано скръбно изражение.
— Татко, нещо лошо ли се е случило? — попита Алтира.
— Преди всичко — сключи пръсти черният елф — искам да те предупредя за нещо.
Той знае за целувката, каза си момичето и усети как я полазват тръпки. Но баща ѝ изненадващо продължи разговора в съвсем друга посока.
— В гората се навърта един монах — каза той, — целият в черно, закачулен, с ръце, пъхнати в ръкавите. Ако го видиш, бъди любезна с него и не го предизвиквай с нищо. Недей обаче и да му съдействаш. Той е опасен.
— Колко опасен? — попита момичето, облекчено от това, че Алтиарин не я разпитва за станалото сутринта.
— Според майка ти, много — отвърна баща ѝ. На красивото му лице бе изписана загриженост. — А аз ѝ имам вяра в тези неща. Поради това ще настоявам тези дни да не се отдалечаваш от колибата.
— Но аз… — отвори уста Алтира — бях се уговорила утре сутринта да потренирам с Римиел.
— Ще потренираш с мен — меко каза Алтиарин.
— Но…
— Алтира, знам какво се е случило сутринта — прекъсна я черният елф.
Момичето замря. Не можеше да повярва. Мрачното предчувствие не я беше излъгало.
— Римиел дойде при мен и ми каза — продължи Алтиарин, с все така загрижен тон. — Каза, че проявяваш към него интерес, който надхвърля чистия стремеж към усъвършенстване на уменията за оцеляване. Каза, че това го притеснява, че си твърде млада и не смята за коректно и редно да продължавате срещите си на този етап. Помоли да не го безпокоиш повече.
Алтира го гледаше смаяна. На лицето на Алтиарин бе застинало скръбно изражение.
— Миличка, не се учудвам и не те обвинявам, че си го харесала. Вампирите са известни като омайни създания. За нещастие, те са неспособни да изпитват постоянни чувства и интересът им към другите е мимолетен. Но не се тревожи. Сигурен съм, че ще се намери…
Но Алтира повече не можеше да слуша. От очите ѝ потекоха сълзи, тя се обърна и побягна обратно към колибата.
Алтиарин въздъхна. Не искаше да лъже и манипулира дъщеря си, но така бе най-добре. С открит скандал и караници нямаше да постигне нищо. Упорито нещо бе влюбеното сърце. Но в Иррхас-Аббат той бе усвоил умения, които, макар да мразеше, все пак понякога бяха полезни. Една правилно подметната дума тук и там понякога вършеше повече работа от всякакви заплахи.
Може би не бе постъпил честно към Алтира, а със сигурност — към Римиел. Но го правеше за доброто на дъщеря си. И все пак, горчивият вкус остана в устата му.
Римиел се спусна по коридорите на замъка така, както бухал полита подир плячката си. Не мина много време, докато открие натрапника. Той бе нисък, пълен мъж на преклонна възраст, плешив, но с бяла брада, украсяваща лицето му. В ръцете си стискаше нещо, а кафявото му расо бе обагрено с кръв. Очевидно бе ранен.