Когато видя кривия му, голям нос, Римиел разбра, че това е възрастният човек, когото немъртвият пилигрим бе търсил сутринта.
— Кой си ти? — попита вампирът. — Какво дириш в моя дом?
Старецът го погледна. Бе се свил до стената, а по каменните плочи на пода личаха кървави капки. На гърдите му зееше грозна рана, която обаче не събуди по никакъв начин апетита на вампира. Уродливи личинки се бяха струпали по краищата и, разяждайки плътта на човека.
— Вземи го… — прошепна той и протегна ръка. В дланта му имаше масивен камък в мътнозелен цвят.
— Какво е това? — попита Римиел. — Кой си ти?
— Краят на света… — процеди старецът като в делириум — отнеси камъка. Водопада на Зората… само чистите води на Всемайката… могат да измият злата тъкан.
Искаше да каже още нещо, но от устата му бликна черна кръв. Очите му се изцъклиха и той замръзна. Мътнозеленият камък изпадна от ръката му и се търкулна по плочките досами крака на Римиел.
Вампирът се наведе и го докосна. Камъкът бе студен на допир и по-тежък, отколкото изглеждаше. Чувстваше го и някак мазен, дори през ръкавицата си, макар да не оставяше никакви следи нито по нея, нито по пода.
Римиел се намръщи. Това ли бе предметът, който немъртвият пилигрим търсеше? И какъв смисъл имаше в приказките на стария човек за края на света?
Само един човек можеше да му даде отговор, каза си той и направи гримаса. Лерта щеше да разгадае тайната на камъка, каквато и да бе тя. Но ако приближеше дома ѝ, вампирът щеше да срещне Алтира и Алтиарин, а тази възможност го тревожеше.
И все пак трябваше да го направи, реши той. Един човек бе умрял за този камък. Това трябваше да означава нещо.
— Един старец, нисък и дебел, с крив нос и кафяво расо. Сега видя ли го? — долетя познат глас иззад гърба му.
Римиел се обърна, смаян. Никой не можеше да го изненада по този начин, дори Алтиарин. Но облеченият в черно монах бе в коридора на замъка му, все така скрил ръце в ръкавите на расото си. Личинки хапеха разтеглените му в зловеща усмивка устни. Вампирът с тревога установи, че зад гърба му има още фигури като него — монаси в черни раса, със спуснати качулки и мъртвешки усти, по които лазеха червеи и насекоми. Те стояха неестествено неподвижно, като плашила, но Римиел усети заплахата, която лъхаше на талази от тях.
— Той открадна нещо от нас — продължи монахът, който бе говорил досега — и плати за това с живота си. Нима и ти ще се опиташ да ни обереш?
— Дай ни камъка — прошепнаха другите монаси, а гласовете им прозвучаха напевно и злокобно като хоровод от пъкъла. — Камъкът е наш.
— Мигар и ти ще станеш крадец? — продължи водачът им. Парче плът се отрони от устата му и падна на пода, където изчезна в локва ектоплазма, за да се върне обратно, където е било.
— Дай ни камъка, малки вампире. Дай ни камъка и ще забравиш за съществуването ни.
Въпреки погнусата си, Римиел изпъна рамене и каза:
— Това е моят замък и тук командвам аз. Напуснете веднага.
Усмивката по лицето на монаха угасна.
— Правиш грешка.
— Напусни дома ми, изчадие — оголи зъби Римиел, — аз съм се изправял срещу Лихваря и Рицаря на смъртта, най-страшните слуги на Рамакар. От вас ли трябва да се уплаша, гниещи безумци?
В следващия момент вампирът усети да го полазват тръпки. Монасите се смееха, без да движат телата си или дори лицата си. И все пак неестествен, демоничен кикот излизаше на талази от гърлата им заедно с потоци от черни мравки, които се спуснаха по брадичките им към земята, откъдето хукнаха във всички посоки, сякаш мъчейки се да избягат.
— Рамакар, казваш? — ухили се отново монахът. — За нас той е като дете. Като теб.
А сетне прошепна на събратята си:
— Убийте го!
Най-близкият монах зад водача извади гниещите си ръце изпод ръкавите си и ги протегна напред, разперил нокти. Зеленикав пламък полетя към Римиел. Вампирът обаче вече бе тръгнал към противниците си. Направи скок във въздуха и докато прелиташе, хвана главата на нападателя и я откъсна, хвърляйки я настрана. Веднага щом се приземи, изрита още двама от монасите. Те се забиха в каменните стени на замъка и се разпаднаха.
Останалите пристъпиха към него, вдигнали ръце, с изключение на водача, който бе застанал встрани и наблюдаваше ставащото с крива усмивка.
Зелени огньове полетяха към Римиел. Вампирът отново ги избегна, като се завъртя във въздуха. Това няма да е толкова лесно, помисли си той, когато забеляза как онези, които бе поразил, бавно се изправят, а изсъхналите им тела се сглобяват като чучела, чиито части се поставят от ръцете на демоничен кукловод.