Вампирът разбра, че ще трябва да бяга. Той се спусна като сянка през монасите, нанасяйки тежки удари по съсухрените им тела. Те се разпадаха под юмруците му, но той не смееше да ползва най-силното си оръжие — мощните си вампирски челюсти. Нямаше представа какво точно тече в тези тела, но и не искаше да узнава.
В този момент усети как нещо го хваща за краката. Спъна се и падна по очи.
Обърна се, както бе легнал, и видя, че ноктите на единия монах са се удължили и превърнали в дълги, тънки и слузести пипала, увили се около глезените му като хищни змии. Той се опита да се освободи, но дори гигантската му вампирска сила се оказа недостатъчна, за да развали клопката.
Монасите отново се разсмяха, а някои от тях протегнаха ръце, по чиито пръсти играеха зеленикави огньове като от ада. Римиел прокле, изръмжа и удари пипалата със зеления камък, който все още не изпускаше. Монахът нададе неистов писък, който отекна право в мозъка на вампира, а пипалата му се разпаднаха на пепел.
Вампирът се изправи, а другите монаси отстъпиха назад, уплашени. Дори водачът им вече не се усмихваше.
— Хванете го! — нареди той. — Не му позволявайте да избяга!
Черните фигури отново се спуснаха към него, но той вече бе минал откъм другата им страна, тази, която го приближаваше до изхода. Римиел им се усмихна подигравателно и каза:
— Аудиенцията свърши! — след което се обърна с гръб към тях и хукна да бяга.
Водачът им просъска на непознат език нещо, чието изговаряне прозвуча скверно във въздуха, и падна на колене, докосвайки с длани земята, сякаш галеше тялото на любима. Римиел усети как започва да му се гади и с ужас видя как коридорът пред него се разтяга до безкрайност, превръщайки се в тъмен тунел, в чието дъно светеха неописуеми цветове, каквито никога не бе виждал.
Вампирът не разбираше много от магии, но на някакво инстинктивно ниво разбра какво става. Монасите изкривяваха самата реалност и се опитваха да го вкарат в смъртоносна клопка, от която няма измъкване. Осъзна, че има броени мигове, преди капанът да щракне около него.
Римиел изръмжа и вместо да продължи по коридора, се блъсна с всичка сила в каменната стена, напрягайки цялата си вампирска сила. Както и бе предугадил, магията на немъртвите обхващаше само коридора, но не и света извън него. Римиел излезе от замъка, оставяйки дупка с човешки силует в стената и се затича с цялата си бързина като вихър надалеч от мястото, което за втори път — след първата му среща с Леонций — едва не се бе превърнало в негов гроб.
Глава III
— Тежък ден, а? — попита Алтиарин жена си, докато нежно масажираше раменете ѝ. Двамата бяха застанали край масата за вечеря. Дъщеря им Алтира спеше, свита в ъгъла, със стиснати юмруци.
— И не само за мен — Лерта не изпускаше от очи дъщеря си. Тя се бе върнала в колибата разстроена, но не досаждаше на майка си, която лекуваше краката на старицата, дошла да търси помощ. Оказа се, че заболяването ѝ е опасно. Ако не бе дошла за преглед, възрастната жена можеше да остане на легло. Лерта я спаси с магията и с билките си, но това ѝ отне много време и сили. Докато свърши, дъщеря и бе заспала. Така бе останала насаме със съпруга си, който внимателно раздвижваше мускулите по врата ѝ, изправен зад стола.
— Алтира дойде щастлива сутринта, но следобеда настроението ѝ рязко се промени. Не мога да не отбележа, че това стана, след като ти говори с нея. Какво ѝ каза?
— Наблюдателна си — отвърна внимателно Алтиарин, докато тънките му, но силни пръсти масажираха шията ѝ. — Отпусни се малко, тъй като си доста схваната.
Лерта го послуша, но все пак каза:
— Благодаря за комплимента и масажа, но не се опитвай да смениш темата. Вече 20 години сме заедно. Малко е трудно да ме заблудиш с толкова плосък номер.
— Алтира просто е много млада — отговори неясно Алтиарин. — Имаш ли нещо против да си налея малко греяно вино? Ти искаш ли?
— Да, не и да, но ти пак се опитваш да смениш темата — отвърна знахарката.
Алтиарин наля два бокала вино и седна пред съпругата си.
— Сутринта я видях да се целува с Римиел — каза накрая черният елф, докато отпиваше от чашата си.
— Да се целува с него? — вдигна вежди Лерта. — Знаех, че го обича, но чак дотам…
— Знаела си? — зяпна Алтиарин.
— Е, каза ми го тази сутрин, но това, че го обича, не е голяма тайна. Тя е очарована от него още от съвсем малка. Затова успя да елиминира вампирското му проклятие. Само чистата любов може да даде сила за такова заклинание.
Черният елф се облегна назад на стола си.
— Той не е мъж за нея — каза внезапно.
Лерта също отпи от виното си. Усети, че трябва да е внимателна в този разговор, че този път няма да може да омае съпруга си със сладки приказки, както правеше в повечето им семейни спорове.