— Ти не го харесваш — накрая каза тя.
— Не е, че не го харесвам — махна с ръка Алтиарин, — той ми е приятел и не бих искал да му се случи нещо лошо. Но повече искам дъщеря ми да е щастлива. Той не може да я направи такава. Сама знаеш, че не може да обича.
— Подозирам го, но не съм сигурна — отвърна Лерта. — Наистина той е изпитал огромна мъка от загубата на Жийна. Но дали сърцето му е изстинало за любовта? Това никой не може да каже. След смъртта на Лертиена ти допускал ли си, че ще обичаш друга?
Той потръпна. Лертиена бе черна елфа от Иррхас-Аббат, убита от жреците на черните елфи. Алтиарин бе отмъстил за нея и го бяха прогонили от града.
— Извинявай, че ти припомних това — вдигна ръка Лерта.
— Няма нищо — отпи от виното си Алтиарин, — поставяш ми добър въпрос. И все пак между мен и Римиел има разлики. Той отдавна е забравил скръбта си. Сега се е отдал на доста хедонистично съществувание.
— Изобщо не е прежалил любимата си. Но разбирам какво имаш предвид — въздъхна знахарката, — аз самата не знам какво да мисля. Ала зная едно, Алти. Моят баща много дълго време не одобряваше това, че с теб сме заедно. Идеята да приютим черен елф му се видя светотатствена, а тази да се влюбя в него — безумна. Но той бъркаше, а ние бяхме прави.
— Не е същото — отвърна елфът. — Тира е много млада, а Римиел е древен.
— Винаги има разлики. Но ти дори не му даваш шанс.
— Не и ако залогът е щастието на дъщеря ми.
— И нима тя няма право на мнение?
— Тя е още много млада, скъпа.
Двамата замълчаха. Лерта въздъхна. Както се бе опасявала, Алтиарин имаше изградено мнение по въпроса и не смяташе да отстъпва от него.
Двамата погледнаха спящата Алтира. И в този миг на вратата се почука.
Алтиарин скочи на крака.
— Ако е пак този монах… — процеди той и извади меча си.
— Внимателно, Алтиарин — каза Лерта, а гласът ѝ бе пълен с уплаха, — личовете са могъщи противници.
Но черният елф вече бе отворил вратата. На прага стоеше Римиел. Бе поръсен със сняг, красивото му палто бе раздърпано, а лицето му бе изопнато от напрежение.
— Ти? — повдигна вежди Алтиарин.
— Монахът ме нападна, Алти — каза бързо Римиел, — и не беше сам. Човекът, когото търсеха влезе в замъка ми. Малко по-късно пилигримите го последваха и ме нападнаха. Едвам се измъкнах.
Изражението на Алтиарин остана неразгадаемо.
— Влизай — каза накрая той на вампира и затвори вратата зад гърба му — и ми разкажи по-спокойно какво се е случило.
— Добър вечер — каза Алтира, надигайки се от леглото си. Наблюдаваше предпазливо Римиел, без да знае какво да каже. Той колебливо ѝ махна.
— Здрасти.
— Здравей, Римиел — посрещна го и Лерта. — Добре си дошъл, макар явно не по хубав повод. Какво стана?
Римиел набързо разказа за събитията, които се бяха случили. Очите на тримата се разширяваха все повече и повече.
— И след като взе онова, което пилигримите търсят, реши да дойдеш при нас? — попита Алтиарин невярващо.
— Да, в името на боговете! — избухна Римиел. — Къде според теб трябваше да отида? Вие сте единствените ми приятели!
— Разбира се, Рими — вдигна ръка Лерта, — успокой се.
Сетне стрелна с поглед Алтиарин. Черният елф се сви виновно.
— Покажи ми този камък — обърна се знахарката към вампира.
Римиел бръкна в джоба на палтото си и извади мътнозеления предмет. Лерта залитна назад, а Алтира изохка.
— Какво става? — повиши глас Алтиарин и се обърна към вампира. — Какво си донесъл в дома ми? Прибери го!
— Не — махна с ръка Лерта, — трябва да видя какво е.
И магьосницата протегна плахо ръка към камъка, докосвайки го с пръст. Потръпна цялата и затвори очи. В съзнанието ѝ се появи демонична картина на пълен мрак, от който се надига нещо ужасяващо.
Тя отдръпна бързо ръка.
— Това е нещо зло — каза тя. — Добре си сторил, че не си го оставил на личовете, Римиел.
— На какво? — попита той.
— Личове — отвърна Лерта, — магьоснически фолклор. Става дума за умрели магьосници, чиито тела се придвижват от спомена на отдавна отминал копнеж. Подозирам, че тези пилигрими са такива. Когато ми каза, че умиращият старец е говорил за края на света, го сметнах за пресилено. Сега обаче не мисля така. В този камък е затворено нещо неописуемо зло. То не бива да излиза оттам. Частта за водопада обаче ми е неясна.
— Водопадът на Зората — неохотно обясни Алтиарин. — Намира се в Древния лес на Всемайката, там, където живеят светлите елфи. Според легендата, водите са осветени от самата древна богиня и са анатема за всички създания на мрака.
— Старецът каза, че трябва да отнеса камъка там — каза Римиел.