Глава IV
Алтира обичаше да тренира рано сутрин, но въпреки това студът я прониза. Времето бе дори по-студено от нормалното за ранна пролет в Ледената планина, а измежду черните дървета навяваше сняг на тежки ледени парцали. Момичето стоеше точно зад баща си и Римиел и малко пред майка си. Докато ходеше, си помагаше с дълга тояга — тънка, но много здрава. Освен като бастун, тя можеше да се ползва и като оръжие, ала баща ѝ не бе сметнал това за достатъчно. Сега Алтира носеше дълъг изкривен нож под кожената си дреха — оръжие, което можеше да се ползва за много неща. За рязане на месо и за одиране на кожата на току-що убито животно. Или за битка.
Момичето се надяваше да не се стигне до последното. Тя бе добре обучена както от баща си, така и от Римиел, ала тренировките бяха едно, а истинските битки — съвсем друго. Бе имала своите успешни ловни подвизи, а веднъж, докато се разхождаше в гората, бе успяла да надвие гигантска снежна лисица — коварен хищник, издебнал я досами една пропаст. Алтира бе успяла да се справи с нея и лисицата бе тази, която падна от безкрайна височина, за да намери смъртта си.
Но съществата, които ги преследваха, бяха далеч по-опасни от лисица. Алтира не бе видяла черните пилигрими, но бе доловила страха в гласа на Римиел и притеснението в думите на баща си. Ако някой можеше да уплаши вампир и елф на мрака едновременно, значи наистина притежаваше огромна мощ.
Алтира използва магическата си дарба, за да се слее с гората наоколо. Вълшебството ѝ долови какво става в дъбравата около нея. Гората бе притихнала и смълчана повече от обикновено. Нямаше ги обичайните хищници, дирещи плячка. Нарушен бе сънят на ония от животните, които предпочитаха да използват нощта за почивка. Те трепереха в леговищата си и се досещаха, че нещо недобро се мъти в гората.
Младата вълшебница долови и емоциите на хората около себе си. Лерта бе леко напрегната, притеснена. Тя бе чувала неща за личовете, спомни си дъщеря ѝ, неща, които я притесняваха. Въпреки това знахарката съвсем спокойно приемаше, че трябва да напусне къщата. Може би събитията се бяха случили твърде бързо, за да има време да се разстрои. А може би бе преживяла толкова, че вече не се впечатляваше от обратите на съдбата. Лерта бе много по-стара, отколкото изглеждаше, а през живота си бе видяла какво ли не — инквизитори от най-фанатичните времена на Църквата на Томан, елфи на мрака, дошли от града, в който кръвта се лееше като из ведро, дори скверни и зли създания като Лихваря — демонична фигура, за която Алтира бе слушала като малка, с широко отворени очи, зяпнала в устите на родителите и.
Баща ѝ изглеждаше по-притеснен, макар отстрани да имаше съвсем самоуверен вид, крачейки из гората тъй, все едно я притежава. Дългият меч се люлееше на кръста му, а той не забавяше крачката си, сякаш знаеше какво иска и накъде отива. Алтира бе наясно, че Алтиарин не е случаен войн, изгубил се в ледените върхари. Някога той бе предводител на боен отряд на черните елфи, ръководил завоевателни мисии. Десетки врагове бяха погинали изпод ударите на оръжието му. Той бе загърбил всичко това заради любов, ала старите инстинкти не бяха угаснали съвсем. Сега, когато опасността отново бе дошла до новия му дом, те се бяха пробудили.
Ала въпреки това Алтира долови нервността му. Той се боеше за нея, за Лерта, дори за Римиел, макар в отношението му към вампира да се долавяше и някаква враждебност. Това обаче бяха близките му хора. Те бяха неговият свят. Не можеше да си позволи да ги изгуби.
Накрая съзнанието ѝ долови вампира. Римиел бе объркан, дори уязвим. Той не знаеше защо бе приел заръката на стареца с големия нос. Не знаеше какво точно представлява камъка, който носи. И бе измъчван от чувства… към нея. Алтира разбра какво бе странното чувство, което бе усетила още по време на тренировката миналата сутрин. Римиел изпитваше нещо към нея. Обич, може би дори любов!
Но защо тогава бе казал на Алтиарин, че не желае присъствието и?
Отговорът долетя неканен и неочакван в съзнанието на Алтира и тя се спря, внезапно разгневена. Баща ѝ я бе излъгал, разбра тя. Той не искаше да е с вампира и бе съчинил отвратителна лъжа, с която да я задържи надалеч от него. Той бе хитър и съобразителен, знаеше, че няма да постигне нищо с открита забрана. Затова се бе опитал да представи нещата така, щото да излезе, че вампирът не я иска.
Отвори уста да се скара на елфа, но в този момент съзнанието ѝ усети още нещо и тя замръзна. От камъка, който Римиел носеше в джоба си, се носеше еманация на зло. Алтира премигна и в следващия миг се озова в свят на пълен мрак — безкраен, неумолим и вездесъщ. Абсолютна тъмнина, без луна и звезди, без никаква връзка с реалния свят. А в нея се надигаше нещо огромно и зло, съществуващо на ниво, непознаваемо за ума на смъртен. То усети присъствието ѝ в тъмнината и се наклони към нея, а от безкрайния мрак се отвори чудовищно око, огромно като океан, червено като най-горещите пещи на пъкъла.