Алтира отвори уста и изпищя… а в следващия момент видя разтревоженото лице на майка си, която я разтърсваше.
— Тира! Какво има? — викаше Лерта.
Алтиарин и Римиел също бяха застанали до нея, а на лицата им бе изписана тревога.
— Камъкът… — прошепна Алтира, когато успя да си поеме въздух — камъкът, който Римиел носи. В него е Краят на света.
Вампирът погледна към Лерта разтревожено.
— Това каза и старецът, преди да умре. Какво означава?
— Нещо много лошо — отвърна Лерта и се намръщи към дъщеря си.
— Ти си използвала магията си, за да усетиш природата наоколо и си докоснала Камъка. Не прави повече така!
— Не… — поклати глава Алтира. — Камъкът… той сам ме намери, докато се вслушвах в природата.
Лерта пребледня.
— Значи ти влияе по-силно, отколкото на мен. Повече не ползвай заклинания, докато не ти кажа, чуваш ли?
Алтира кимна разтревожено.
— Добре ли си? — попитаха Алтиарин и Римиел едновременно. Черният елф се намръщи на вампира и отвори уста да каже нещо, когато от гората се чу неприятен звук.
Съскане.
Звучеше неестествено, като тракане и хриптене едновременно, а към него се добавяше и трошенето на сняг и съчки, сякаш нещо огромно пълзеше.
Косъмчетата по врата на Тира се изправиха. В Ледената планина имаше всевъзможни зверове, но нито едно не издаваше такива звуци.
— Пилигримите — прошепна тя.
— Не — поклати глава Римиел, — те не предупреждават за идването си. Това е нещо друго.
Зъбите му се удължиха — знак, че е готов за битка. До него Алтиарин извади меча си. Лицето му бе напрегнато, разтревожено.
Той също не знаеше какво идва, даде си сметка Алтира. Баща ѝ, може би най-добрият ловец по тия места, нямаше представа с какво си има работа.
Лерта се огледа и понечи да каже нещо, когато атаката дойде — изневиделица и ненадейно, като стрела, пусната от предател. Снежните преспи отстрани на пътеката изригнаха в облак сняг и от тях се появиха огромни, длъгнести чудовища без крайници, с безоки и безлики глави, завършващи с разтворена паст, в която се белееха чудовищни челюсти.
Алтира изпищя. За миг помисли, че са нападнати от големи змии, но после разбра, че истината е още по-отвратителна от опасенията и. Срещу нея се гънеха гигантски червеи, с дълги, слузести тела на сегменти. От гърлата им излизаше странният съскащ звук, който бяха доловили преди малко, а снегът и намиращите се под него клонки стенеха изпод огромната им тежест.
Баща ѝ посрещна чудовищата със светкавични движения на острия си дълъг меч, откъсвайки парчета плът от грамадните същества, дръзнали да го приближат. Римиел не отстъпи, когато едно от тях се спусна към него, а го хвана за устата и го метна настрани, все едно не тежеше повече от перце.
Червеите обаче не се отказаха. Тяхната нервна система бе твърде примитивно устроена, че да изпитват чувства като страх и предпазливост. Съскането в гърлата им премина в клокочещ рев и те отново се спуснаха към неприятелите си. Един от тях се загърчи към Лерта и Алтира. Звездната светлина се отразяваше в огромните му зъби, а снегът около туловището му стана лепкав от слуз. Алтира стрелна дългата си тояга напред, за да я натика в гърлото на чудовищното същество, но червеят просто щракна със зъби и дървото се строши като суха съчка.
— Бягайте! — извика Алтиарин, озовал се до тях. Блестящото му острие се стрелна във въздуха и главата на огромния червей се отдели от тялото, което започна да се гърчи в ужасни конвулсии.
Нови чудовища обаче се насочиха към елфа на мрака, а две от съществата бяха обкръжили Римиел и се опитваха да го притиснат в ствола на едно огромно дърво, докато надаваха хрипкави, пронизителни звуци.
— Не! — извика Алтира. — Няма да ви оставя!
— Само ще пречиш! — излая Алтиарин, без дори да я поглежда, докато размахваше меча си към останалите създания. Лиги течаха от гладните им усти, докато те опитваха да разкъсат гъвкавото тяло на елфа с могъщите си зъби.
— Лерта, отведи я! Бягайте!
Знахарката отвори очи рязко. Тя бе изпаднала в транс, мъчейки се да успокои зверовете, да изпрати мирни послания към съзнанията им, да ги укроти и отпрати. Но червеите бяха първични същества, без съзнания, а с природата им бе сторено нещо кощунствено, превърнала ги в изчадия на чистото зло.
Очите на Лерта се напълниха със сълзи, но тя знаеше, че съпругът ѝ е прав. Докато двете с Алтира бяха тук, Алтиарин щеше да ги пази, излагайки се на риск. А едно ухапване от тези челюсти…