— Защо го направи? — попита Римиел гневно.
— Нуждая се от теб — прошепна черният елф, съвсем омаломощен — битката с червеите ме изтощи… имам нужда от твоята сила, за да избягам. Личовете сигурно приближават. Намери Лерта и Алтира и ме отведи при тях!
Алтиарин слабо се усмихна и вампирът не можа да не му отвърне със същото. Черният елф си оставаше черен елф. Пак бе изкарал акта на саможертва, все едно е за лична изгода.
— Ще ги намерим — обеща той.
Алтиарин кимна, а след това затвори очи и заспа. Римиел се изправи и намръщи. Приятелят му се бе изпотил в битката, но сега, след като тя бе отминала, студът щеше да го настигне. Не можеше да остане и да напали огън, защото рискуваше монасите да го настигнат.
Вампирът поклати глава, но намери отговор на проблема си. Палтото, което носеше, бе повече за стил, отколкото за нещо друго. Той бе немъртъв и нямаше да усети зимния студ, дори и по риза. Затова премести камъка в джоба на панталона си и уви Алтиарин в палтото. Заедно с плаща на черния елф то трябваше до го стопли. След това го вдигна за ръце като малко дете и се огледа.
Намръщи се още повече. Виелицата, която не спираше да духа, бе покрила стъпките на Лерта и Алтира. За миг той си помисли, че и това може да е дело на пилигримите. Те очевидно умееха да изкривяват реалността така, както им е угодно.
Опита се да надуши знахарката и нейната дъщеря със сетивата си, но вонята от киселинната слуз на червеите бе твърде силна.
Прокле.
Трябваше да се отдалечи и да потърси после Лерта и Алтира.
Оставяйки ги сами в гората.
Нямаше друг избор.
Понесе се като вихър измежду дърветата, носейки спящия черен елф на ръце.
Няколко часа по-късно пилигримите стигнаха мястото, в което се бе разиграла битката. Бе се съмнало, но дори светлината на утрото изглеждаше някак приглушена от присъствието им. Водачът на черните фигури огледа полесражението и кимна.
— Боговете добре са избрали шампионите, които да защитят сътвореното от тях. Ала това не ще им помогне.
Пилигримът вдигна ръка и разпери длан, след което запя песен на език, чието изговаряне бе достатъчно, че да свари мозъка на слушащия. Но около него имаше само други пилигрими и за тях песнопението бе тържествено и свято.
Макар неговата същност да бе коренно противоположна.
Оттук нататък лошият късмет щеше да е неотменен спътник на неприятелите им.
Които, както разбра немъртвият монах, вече бяха и разделени.
Глава V
Когато спряха, дъхът вече не им достигаше. Лерта се олюля и трябваше да се подпре на дъщеря си. Алтира обаче също бе замаяна от тичането през тъмните и разкривени дървета, всяко от които ѝ напомняше на длан, хищно разперена, за да ги грабне и отнесе някъде на тъмно, където мракът имаше големи, червени и немигащи очи.
Алтира потрепери. Още не можеше да повярва, че е изоставила баща си и Римиел, мъжа, когото обичаше. Всичките ѝ илюзии, че е добре подготвена за широкия свят и заплахите, които крие той, бяха разбити. Всичките ѝ тренировки, всичките ѝ победи в тях, всичките похвали, дошли било от вампира, било от черния елф, се бяха оказали подвеждащи. Бе се озовала съвсем безпомощна пред отвратителните същества, които изригнаха от преспите като пипала на отдавна забравено зло, опитващо да се върне на белия свят.
И сега с майка ѝ бяха сами в гората, а баща ѝ…
Алтира потрепери.
Не смееше да помисли какво може да е станало. Алтиарин бе силен и бърз като всеки елф и дори повече, а Римиел имаше сила, далеч надхвърляща тази на обикновено човешко същество. Но дали това щеше да е достатъчно срещу червеите?
Алтира никога не бе срещала такива създания в Ледената планина и се съмняваше те да са естествени. Те бяха нещо, създадено с черна магия, живот, изкривен от нечия тъмна воля.
— Добре ли си? — попита я Лерта, след като успокои дишането си. — Ранена ли си?
— Не — поклати глава Алтира и прегърна майка си. Двете останаха заедно за миг смълчани, след което се разделиха.
— Татко — отвори уста Алтира, но в гърлото ѝ заседна буца. — Римиел.
— Те ще са добре — каза Лерта, но момичето долови несигурност в гласа ѝ, — ще ни намерят. Римиел има нюх, забрави ли? Когато унищожат онези същества, ще ни открият. А и баща ти може да разчете всяка следа.
Но Алтира не вярваше в това. В замръзналата гора продължаваше да духа студен вятър, който навяваше сняг на едри парцали. Те покриваха стъпките им изкусно, сякаш нечий злонамерен интелект ги навява умишлено. А що се отнася до нюха на Римиел… Алтира не бе глупачка. Момичето дълбоко се съмняваше, че вампирът ще усети нещо друго, освен злокобната, киселинна смрад, носеща се от слузестите телесни сокове на червеите.