А и оставаше въпросът дали Алтиарин и Римиел изобщо са успели да се справят. Чудовищата, които ги бяха нападнали, бяха изключително могъщи. Момичето не можеше да забрави как бойната ѝ тояга бе счупена като клечка от зъбите на грамадното същество.
Не искаше да си представя какво биха сторили тези зъби на красивото тяло на Римиел. Не смееше да си помисли какво би станало, ако лепкавите пръстени на червея се увиеха около баща ѝ. Но тревогата я измъчваше. Алтира стисна зъби и погледна майка си.
— Мамо, трябва да проверя дали са добре.
Лерта се намръщи. Тя знаеше какво има предвид дъщеря ѝ. Алтира умееше да се включва към околната природа, да разбира какво има в нея, дори да научава мислите и емоциите на съществата, които долавя с вълшебството си. Това бе сила, която знахарката нямаше.
Но Лерта не искаше да пусне Алтира да прави това заклинание, независимо, че самата тя изгаряше от тревога за мъжа си.
— Не — поклати глава тя, — ако отново доловиш онзи камък… злото в него е прекалено силно за теб.
— Мамо, не мога да живея в незнание. Бих полудяла — настоя Алтира.
И Лерта се предаде. Самата тя трябваше да знае дали Алтиарин е добре.
— Хубаво… но ме вземи със себе си — каза тя.
— Как? — отвори очи Алтира.
— Просто е — усмихна се Лерта. И когато дъщеря ѝ включи своето вълшебство, лечителката се присъедини към ума и, така лесно, сякаш просто я бе хванала за ръка, а двете зареяха ума си из смълчаната, снежна гора. Стигнаха полесражението, останало далеч зад гърба им, и доловиха мъртвите червеи. После обиколиха със съзнанието си околията и намериха Римиел…
Алтиарин бе в ръцете му, немощен и в несвяст, а кръвта му бе по устните на вампира.
Очите на Алтира се разшириха и тя изгуби концентрация. Образът им изчезна пред двете.
— О, не — каза тя, — те са се скарали.
Майка ѝ тръсна глава, за да свикне с обстановката, а Алтира продължи да нарежда:
— Баща ми и Римиел са се скарали предната сутрин, заради мен, заради целувката ми. Сега са се нападнали и… и… но как Рими… той не е такъв…
— Не е, разбира се — махна с ръка Лерта.
Алтира се сепна от спокойния ѝ тон.
— Но кръвта…
— Римиел е бил ранен и баща ти го е спасил с кръвта си. Това всъщност се е случило. Сега Римиел просто го отнася някъде на безопасно място.
Горещи сълзи на облекчение потекоха по бузите на Алтира и тя се почувства изключително глупаво. За миг… бе помислила най-лошото.
Че двамата са се скарали.
Че единият е нападнал другия.
Но вместо това двамата си бяха помагали. Значи имаше надежда…
— Нещо не е наред — каза внезапно Лерта и се намръщи.
Алтира я погледна.
— Моля?
— Долавям нещо неестествено. Не го ли усещаш?
Алтира отново включи магията си. Съзнанието ѝ мигновено долови нещо огромно и древно, пробудило се от старата, замръзнала земя, изпълнено с неутолим апетит…
Великанът се появи от дърветата без никакво предупреждение — огромен мъж, космат като звяр и много по-бърз, отколкото размерът му предполагаше. Гигантското създание сграбчи майката с една ръка, а дъщерята с другата, след което се усмихна свирепо, разкривайки дълги и жълти зъби, подобни на изпочупени кости.
А после се обърна и ги отнесе нанякъде.
Алтиарин се събуди от миризмата на печено месо и отвори очи. Чувстваше се изморен и замаян. Вече се бе съмнало, а някъде до него пукаше огън. Надигна се на лакти и се огледа. Намираха се на сечище, а Римиел печеше месо от сърна на огъня.
— Кръвта за мен, месото за теб — усмихна се вампирът, разкривайки дългите си зъби. Очевидно се бе хранил отново, тъй като изглеждаше съвсем здрав и бодър. Бе облечен само по риза, при това леко разкопчана, но студът явно не му въздействаше. Алтиарин видя, че е завит с палтото му и благодарно кимна, след което се намръщи.
— Къде са Лерта и Алтира? — попита той.
Усмивката на вампира помръкна.
— Не можах да ги надуша. Киселинната слуз на червеите блокира нюха ми, а снегът бе затрупал следите им. Трябваше да те отнеса надалеч и затова избягах дотук. Смятам, когато хапнеш, да тръгваме. Мисля, че ще можем да ги намерим. Все пак съм вампир, ние винаги долавяме онези, които следим.
Но Алтиарин вече отмяташе палтото му настрана.
— Забрави закуската. Тръгваме веднага.
— Полека — Римиел постави ръка на рамото му, — все още си слаб и имаш нужда от храна, за да възстановиш силите си. Иначе няма да можеш да им помогнеш.
В думите на вампира имаше смисъл, но черния елф не го свърташе на едно място. Изяде месото, което вампирът бе приготвил набързо и почти не усети вкуса му, макар да не бе лошо. Когато се нахрани, стана на крака и се огледа. В това време Римиел отново облече палтото си.