— Сигурен ли си, че вече си добре? — попита той.
Алтиарин тръсна глава. Не бе в най-добрата си форма, но не можеше да чака. Самата мисъл за това какво може да се случи с Лерта и Алтира, ако попаднат в ръцете на онзи немъртъв монах, го изпълваше с паника.
— Да тръгваме — каза той и Римиел кимна. Вампирът тръгна подир черния елф, без да използва цялата си скорост. Знаеше, че приятелят му няма да издържи на такова темпо, а и още бе изморен. Римиел се досещаше, че реално Алтиарин има нужда от още почивка и скоро може да изнемогне. Бе сигурен, че и елфът е наясно с това. Той обаче не можеше да си разреши почивка. Не и когато любимите му хора бяха в опасност. Алтира, а и за майка ѝ. Той никога не бе забравял колко топло се бе отнесла с него Лерта, когато бе дошъл като убиец в дома ѝ. Как го бе освободила от нечестивия дълг към Лихваря, как бе изслушала историята му, бе го успокоила, когато се бе разплакал, бе го приютила, въпреки че съпругът ѝ не бе особено съгласен. А Алтира… Римиел си даваше сметка, че не бива да я обича, че тази любов няма да доведе до нищо хубаво и вероятно ще го изправи срещу елфа, който крачеше редом до него. Но не можеше да покори сърцето с волята си. То бе решило само какво да прави.
Както бе решило преди толкова десетилетия с Жийна.
Когато всичко се бе объркало. Когато любимата бе загинала пред очите му, а Лихваря го бе заробил.
Не можеше да допусне Алтира да стане нова Жийна.
Не можеше да си позволи да направи от Алтиарин втори Леонций.
Трябваше да потуши огъня на чувствата си… или да го пренебрегне, да остане настрана, каквото и да му коства това.
Бе се унесъл толкова, че почти пропусна аромата от кръвта, течаща по вените на Лерта и Алтира, аромат, който само вампирският нюх можеше да надуши.
— Спри! — каза той на Алтиарин.
Черният елф се завъртя на пети.
— Долавям присъствието им — каза вампирът, — слабо, но са били наблизо.
— Добре — кимна черният елф и се подпря на близкото дърво. Римиел усети, че приятелят му още е изморен, че не е могъл да си почине достатъчно, че може би се разболява от студа, който бе пронизвал тялото му през нощта, въпреки палтото на вампира.
Но след няколко глътки въздух черният елф вдигна глава.
— Да тръгваме!
Римиел кимна. И без това, ако имаше някакъв проблем със здравето, Алтиарин щеше да има нужда най-вече от Лерта. Римиел можеше да му помогне само с… кръвопускане. А бе сигурен, че черният елф няма нужда от това.
Двамата тръгнаха през виещите се горски пътеки и скоро Римиел усети нещо обезпокоително. Макар и без свръхестествен нюх, черният елф също го долови.
— Каква е тази миризма? — попита той.
Във въздуха се носеше силен мирис на мускус, мърша и пръст — като от някакво огромно животно.
Римиел нямаше отговор на въпроса му и ако трябваше да бъде честен, смяташе, че Алтиарин е по-вероятно да има отговор. Елфът на мрака далеч по-често от него катереше ледените върхари и попадаше на изумителни същества, останали сякаш от друго време, когато целият свят е бил по-суров — снежните човеци Йети, адските свини, саблезъбите пуми и рисове, гигантските вълци и лисици.
Щом и той не знаеше какво създание е минало.
Двамата забързаха ход. Никой не каза подозренията си, а именно че пилигримите са призовали друго отблъскващо изчадие след гигантските червеи.
Скоро стигнаха малка полянка. Римиел долови, че Алтира и Лерта са били тук, ала вече ги нямаше. Следите им също се губеха. Някой ги бе отнесъл нанякъде.
Някой огромен, ако съдеха по следите.
Двамата се спогледаха, след което се затичаха по тях.
Черните пилигрими също доловиха мускусната миризма на съществото и за пръв път от началото на преследването техният предводител изпита леко безпокойство. Когато бе запрел вълшебството, хвърлило було върху противниците им така, че да ги преследват както лош късмет, така и мрачни същества, се бе надявал да привлекат вниманието на обичайните противници, които понякога минаваха през такива гори — орки, спуснали се от планината, за да дирят самотни пътници, които да оберат, бродещ по пътеките звяр, хранещ се с човешка плът…
Не великан на Всемайката. Това бе древно същество, останало като реликва от незапомнени времена, вероятно заспало вековен сън под заскрежената почва. Ако пилигримът бе знаел какво чудовище има в околията, щеше да използва заклинанията си далеч по-внимателно.
Монахът замислено откъсна една замръзнала какавида от близко дърво и я погълна. За негово щастие великанът бе създание от ранните години на историята, когато Всемайката бе експериментирала със земните форми. То бе глупаво и не ѝ служеше съзнателно. Вероятно щеше да се нахрани с крадците и да изхвърли ценностите им. Тогава личът щеше да ги отмъкне заедно с камъка. А когато камъкът дадеше своя плод, повече нямаше да се бои нито от великани, нито от елфи, вампири или каквито и да е други жалки творения, които боговете изпращаха на пътя му.