Но засега щеше да му се наложи да почака.
Глава VI
Алтира се събуди с главата надолу. Не помнеше кога точно бе изгубила съзнание — дали при вида на огромното същество, което я бе сграбчило, или малко по-късно, докато то я носеше небрежно към леговището си. Така или иначе бе потънала в мрак, а сега се събуди в мълчание. На устата ѝ имаше сложена превръзка от груба, мръсна кожа.
Догади ѝ се. Опита се да се извие настрана, за да види къде е майка ѝ. Лерта бе до нея — в същото обидно положение. Двете бяха окачени с главата надолу, подобно на пилета за печене.
Намираха се в огромна, но плитка пещера, повече като вдлъбнатина в скала. В нея имаше нещо като гигантски дюшек от суха шума, но той бе празен. Всичко бе покрито с влажна, лепкава пръст, сякаш наскоро бе извадено изпод земята.
Великанът стоеше пред тях. Той бе грамадно създание, може би девет метра високо, покрито с гъста, кафеникава козина. Имаше човекоподобно тяло, облечено в груби, вълнени дрехи и изключително зверско лице, с кървясали очи, сплескан нос като на маймуна и грамадна уста, от която се подаваха дълги, остри зъби.
Великанът се бе привел над гигантски глинен съд, под който пукаше огън. Той го пълнеше със сняг и надаваше весели звуци, когато снегът се превръщаше във вода, която после започваше да бълбука. След това взе няколко изтръгнати храста и внимателно пусна листата им вътре.
То си приготвя супа, разбра Алтира. Ако не беше толкова страшно, щеше да е почти смешно.
Великанът взе огромна дървена лъжица, която според момичето можеше да се използва и като боздуган, след което започна да бърка водата с храсталаците в нея и да си тананика някаква мелодия. После вдиша от аромата над горещата вода и се усмихна, разкривайки гигантските си, покрити с налепи, жълти зъби.
А после се обърна към двете жени. Алтира се замята в напразен опит да се освободи, а после усети топлото докосване от магията на майка ѝ. Лерта се опитваше да осъществи някакъв контакт с великана, да го убеди, че те са приятели, че не бива да ги яде. За жалост, съществото бе изключително примитивно и очевидно не възприе посланията. Щастливо усмихнато, то се протегна към въжето, на което висяха двете, и го откачи. След това се насочи към казана с очевидното намерение да ги пусне във водата.
Щеше да ги свари живи.
— Пусни ги! — чу Алтира познат глас и се извърна настрана. Видя баща си, Алтиарин. Изглеждаше напрегнат, но гласът му бе спокоен. В ръката си държеше меч, който се стори на дъщеря му съвсем недостатъчно оръжие срещу грамадното същество. Римиел бе зад черния елф. Зъбите му бяха издължени, а лицето му бе разтревожено. Погледът му я намери и той се опита да ѝ се усмихне окуражително.
Не се получи много добре.
Великанът нададе боботещ звук, сякаш се мъчеше да осъществи някаква комуникация.
— Пусни ги — заплашително повтори Алтиарин — те не са за ядене.
Великанът сви рамене, все едно не разбира или не се интересува от това, което елфът се опитва да му каже. След това понечи да пусне Лерта и Алтира в глинения си съд.
Водата в него игриво бълбукаше, сякаш разбираше, че някой ще си прави бульон.
В този момент Римиел скочи напред, много по-бърз и много по-силен от кой да е нормален човек. Вампирът удари с рамо огромния глинен съд и го събори. Горещата вода се разля по краката на грамадното същество и то нададе писък на болка, отскачайки назад. Пръстите на ръцете му инстинктивно се разтвориха и двете жени полетяха към земята, заедно с голямата лъжица.
Римиел успя да хване и двете, бърз като светкавица, а Алтиарин дотича до него, размахвайки меча си.
— Назад, назад! — крещеше той на великана.
Косматото създание го погледна злобно и се опита да го настъпи с масивното си ходило. Черният елф обаче го убоде с острието си. Макар да не бе направен от звезден метал като рапирата, която някога бе носил в Иррхас-Аббат, този меч бе остър и здрав. От петата на великана рукна кръв и той отново отскочи назад, надавайки писък.
— Да се махаме! — каза Римиел.
Алтиарин кимна. Четиримата хукнаха към изхода на пещерата, но в следващия момент нещо огромно и тежко падна пред тях, препречвайки пътя им.
Дюшекът, на който великана спеше. Бе висок два метра и не можеше да бъде изкатерен, без да изгубят време.