Четиримата се обърнаха. Великанът се хилеше злобно, надигнал лъжицата от земята. Очевидно смяташе да ги смачка с нея — като някакъв зеленчук, който е по-вкусен смлян.
— Стойте зад мен и Римиел — каза Алтиарин и размаха меча си, — това малоумно създание не разбира от намеци.
Лерта бе пребледняла като платно, докато Римиел отвързваше нея и дъщеря и. Когато свърши, знахарката махна превръзката от устата си.
— Внимавай, Алти. Това създание е древно и могъщо. То не е обикновен горски звяр.
— Тук вече нищо не е обикновено — отговори черният елф и пристъпи напред с вдигнат меч.
Великанът го погледна с любопитство. Той не можеше да допусне, че дребното същество пред него ще се опита да го нападне. Затова нададе изключително изненадан писък, когато мечът на Алтиарин прободе пръста му.
А след това се разгневи. Чудовището се наведе и замахна с лъжицата си към Алтиарин. Черният елф отскочи и видя как дървеният прибор оставя широка бразда в пръстта. Ако бе останал на място, сега щеше да е на пюре. Той отново мушна с меча си и поряза ръката на великана.
Звярът се изправи рязко като ужилен и изрева гневно, сетне ритна пръст към черния елф. Елементарна атака, но успя да изненада Алтиарин, който и без това още не се бе възстановил напълно след битката с червеите и загубата на кръв, въпреки последвалата помощ на Римиел. Могъщият войн усети как целият се покрива с прахоляк, а един неголям камък го удари между очите. Елфът изпъшка и залитна назад, замаян.
Великанът се усмихна широко — като грижовен стопанин, успял да се справи с попаднал в къщата му кошер — и понечи да го стъпче с гигантския си крак.
Лерта изпищя, но в този момент Римиел се стрелна напред, скачайки като пума. Закачи се за кръста на огромното същество и се закатери по него, пъргав и гъвкав. Великанът започна да удря с лъжицата по тялото си, за да го отстрани от себе си все едно е бълха, но Римиел бе прекалено бърз. Той стигна рамото му, стъпи върху него и го захапа. Гъстата козина едва не го задави, но острите му зъби успяха да разкъсат кожата на великана.
Вампирът засмука, макар да осъзнаваше, че не причинява големи щети на съществото. Той не можеше да изпие цялата кръв на това създание, не и ако не искаше да се пръсне. Усети обаче да се изпълва със сила и доволство замая главата му.
Най-сетне враг, срещу който уменията му да са полезни.
Великанът изсумтя изненадано, когато осъзна, че е обект на атака и рязко тръгна назад. Римиел, унесен в пиршеството си, не усети накъде вървят нещата, докато не стана прекалено късно.
Очите на вампира се ококориха, когато многотонното тяло на великана го заби в дебелата каменна стена. Тя не бе като зиданите стени в замъка му, които можеше да разбие. Това бе масивно естествено образувание от камък, способно да удържи дори такъв чудовищен обитател, какъвто бе гигантският им противник.
Римиел усети как костите му изхрущяват и отвори уста, за да извика. Вместо това обаче от устата му рукна великанската кръв, която повърна от шока, а във въздуха се разнесе писъкът на Алтира:
— Рими!
Великанът се отдръпна отново напред и Римиел се стовари като чувал с картофи на земята. Имаше чувството, че всички кости в тялото му са натрошени, разбираше, че има тежки вътрешни наранявания и разкъсвания. Обикновен човек на негово място вече щеше да е мъртъв, но той бе вампир. С времето, щеше да преживее дори такъв удар.
Но време нямаше.
Великанът го погледна със злобна усмивка, като селянин, успял да улови пор в курника си, след което се обърна към останалите. Очевидно бе преценил, че вампирът вече не представлява заплаха за него.
На пътя на чудовищното същество обаче отново бе Алтиарин, стъпил здраво на крака и вдигнал меча си. Гняв блестеше в очите му, но и примесен с нотка страх.
Великанът бе опустошително силен. Черният елф никога не бе срещал такъв противник. Дори снежният човек Йети, издебнал го в планинския проход, не можеше да се сравнява по мощ с това странно и огромно същество.
Съмняваше се, че може да го победи, дори да бе във върхова форма и напълно здрав, какъвто в момента не беше.
И въпреки това не смяташе да отстъпва.
Великанът се намръщи и заканително вдигна лъжицата си, след което тръгна към него.
Алтира се шмугна покрай двамата и стигна Римиел. Вампирът бе целият в кръв, напълно разнебитен след изненадващата атака на учудващо лукавото същество. Той отвори уста да каже нещо, но нямаше сила да го направи. Можа само да простене.
— Не мърдай — каза Алтира, — не се движи.
Тя докосна с длани окървавеното лице на мъжа, когото обичаше и вля в тялото му лековитата магия, която бе наследила от майка си. Римиел изпъшка, щом заклинанието премина през израненото му тяло. Алтира усети как някои кости заздравяват, как някои рани зарастват.