Лерта се сви пред погледа на свирепото видение.
— Надцени силите си — продължи пилигримът, — затова ще умреш в ръцете на приятелите си!
Лечителката усети как главата ѝ се стяга под напора на смазваща телепатична атака. Тъмнината около нея се изпъстри със зли червени очи, които се отвориха от нищото. Долови гръмък смях да отеква в ума ѝ, демоничен кикот, който стържеше по нервите ѝ като нож по кост. Тя се опита да издигне щит срещу атаката, да се защити, да оцелее, но пилигримът бе твърде силен — толкова силен, толкова древен и толкова зъл…
Но тя не бе сама. Усети ума на мъжа си до нея — спокоен, хладен, пълен с решителност да защити любимата си; усети Римиел, техния приятел, който никога нямаше да ги изостави; най-после усети разума на дъщеря си — още млад, крехък, но с потенциал, далеч надхвърлящ нейния, със силата на изгряващо слънце.
Нападението на пилигрима се стопи в тяхната защита и той нададе яростен писък, след което изчезна от ума им заедно с проклятието си.
Четиримата отвориха очи.
— Свърши ли? — попита Алтира трепереща. Римиел я притисна до себе си.
— Не — поклати глава лечителката, — справих се с това проклятие, но личът няма да се откаже. Той има огромна сила, по-голяма, отколкото предполагах. По никакъв начин не бива да се изправяме в директна битка с него.
— В такъв случай — каза Алтиарин, — е най-добре да побързаме.
И въпреки че току-що бяха преживели две битки, четиримата отново тръгнаха на път през снега.
Глава VII
Макар да звучеше невероятно, следващите три дни минаха без премеждия. Четиримата пътуваха бързо, но без да преминават в паническо бягство. Наложиха ход, който да е удобен за всички. Успяха дори да починат в нощите, редувайки се на постове. Като вампир, Римиел настоя да поеме всички бдения, но Алтиарин и дъщеря му не разрешиха. Знаеха, че и Римиел има нужда от почивка, въпреки невероятните си сили. Със своите магии Лерта се опита да замъгли лепкавата следа, която камъкът оставяше в енергийната аура на природата наоколо. Така нито монасите, нито техните чудовища обезпокоиха със скверното си присъствие малкия отряд.
Оставени на спокойствие, четиримата имаха възможност да поговорят, да обсъдят ситуацията, в която са се озовали, да помислят за това, което ги чака. Алтиарин все още срещаше известни затруднения с това да приеме, че дъщеря му е избрала Римиел за свой любим, но поне се опитваше да не пречи. Лерта го успокояваше, напомняше му шепнешком, че и тяхната връзка някога е била странна, но всичко се е развило добре. Елфът си наложи да се довери на своя приятел, макар сърцето му да трепваше всеки път, когато Римиел прегърнеше или целунеше дъщеря му.
Камъкът, който вампирът носеше, също го изпълваше с безпокойство. Той попита Лерта за него, а когато вълшебницата отговори, Римиел и Алтира внимателно се заслушаха в думите ѝ. За нещастие, лечителката нямаше по-ясна представа за товара им от тази, която имаха те. Камъкът бе някакъв талисман на злото и имаше невероятна, умопомрачителна сила. В него бе затворено нещо, а в същото време служеше и за ключ… за някъде. Но закъде, знахарката не можеше да каже. Римиел сподели подозренията си, че пилигримите, които ги преследват не принадлежат нито към Инквизицията на Томан Изкупителя, нито към мрачните чародеи, обрекли душите си в служба на Рамакар. Лерта и Алтиарин се съгласиха с това, ала без да имат представа кой тогава всъщност е господарят им.
Постепенно четиримата престанаха да говорят за монасите — самото споменаване на имената им сякаш носеше неприятно, тежко чувство, което се спускаше към душите им като лепкаво пипало.
Гората, през която вървяха, започна лека-полека да оредява — бяха стигнали нейния край и навлизаха в цивилизованите земи на Кралските предели. Столицата Санпар и другите големи градове все още бяха твърде далеч, хлабава бе по тия земи хватката на Църквата, не тежеше толкова и властта на короната. Все пак започнаха да стигат села. Хората, живущи в тях, бяха недоверчиви и подозрителни по природа и гледаха изпод вежди минаващите странници. Те не можеха да разпознаят същността на Римиел, който крачеше на слънчевата светлина, скрил зъби иззад устните си, нито Алтиарин, който бе пуснал дългата си тъмна коса, тъй че да покрива острите уши, издаващи елфическия му произход. Алтира, красива и свежа като наскоро поникнало дръвче, привличаше вниманието на селските ергени, ала те нямаха желание да я заговарят заради навъсените погледи, които им хвърляха спътниците ѝ. Лерта обаче печелеше доверието на всички и хората, разменили няколко приказки с нея, се усмихваха дълго, след като тя се бе отдалечила.