Много ме досмеша, когато ме нарече момче. Вярно е, че черните, а и обикновените елфи изглеждат младолики на хората със своите елегантни черти, отличаващи се с фини нос и челюст, заострени уши, спускащи се почти под ъгъл вежди и бледа кожа, която не се сбръчкваше никога. Също тъй е вярно, че за елф аз все още бях млад мъж, ала въпреки това със своите сто и седемдесет години бях безкрайно по-стар от този човек, който вероятно беше на не повече от петдесет. Щом научи за това, Крау се намръщи още повече.
— Тогава ще ти викам дядо — отсече рязко той. Лерта се засмя звънко на думите му и аз отново, противно на всякаква логика, се присъединих към смеха ѝ. Тя ме караше да се чувствам особено, някак жив, затова ѝ позволявах много неща, които в друга ситуация бих сметнал за недопустими — например това да си играе с лъскавите ми черни кичури. Тя имаше навика да ги навива около пръста си и аз не ѝ се сърдех, дори когато веднъж ме оскуба.
Честно казано, даже да ѝ се бях разсърдил, едва ли бях в състояние да сторя много. Тя ме уверяваше, че се възстановявам бързо и че от раните ми няма да остане нищо друго, освен белези, но аз не го усещах така. Отне ми много време, докато се науча отново да ставам, а бях отвикнал и да ходя. Привикването да го правя наново не беше толкова лесно, колкото исках, и помня, че първия път трябваше да се подпирам на нея, което ми се видя много унизително, макар и не неприятно. За сметка на това много се зарадвах, когато видях, че те са прибрали оръжията ми. Дори си позволих да разкажа на Лерта как са изковани, а това я впечатли много.
Изминаха още няколко седмици. Вече бях започнал да говоря нормално езика на хората, можех и да ходя и макар да не бях в най-добрата си форма, можех да излизам и даже да ловувам. През това време научих, че Лерта е лечителка и помага на болни хора, а пък те ѝ се отблагодаряват, с каквото могат. Това ми се стори много странно, тъй като в моята раса никой не помагаше никому, ако нямаше някаква изгода от това, или пък ако не бе повеля на жреците на Рамакар, чиито цели често оставаха скрити дори за благородници и черни лордове като мен. Стана ми любопитно дали тя почиташе някой бог, както правят черните елфи.
— Не, никой — отвърна ми тя и се усмихна някак тъжно.
— Дори — сбърчих вежди аз — Томан Изкупителя? — спомените от уроците по география и история ми подсказаха, че това е богът, когото човеците най-често почитат.
— Томан е хубав бог с хубава история — поклати глава Лерта, — ала според мен тя е приказка, а хората, които го тачат днес, не са хубави.
Тя не пожела да ми разкаже повече. За нейната неприязън към религията узнах от Крау, стария ловец. Крау ми обясни, че жреците на Томан — низшите се наричаха „пастори“, а върховните — „кардинали“ — забранявали магията и поради това Лерта била избягала от големите градове и живеела сама с него в колибата, където бях приютен. Тя, от своя страна, се намираше в подножието на страховитата Планина на Ледените Хребети, която зимата никога не напускаше. Там войниците нямало да я намерят.
— Но Лерта използва лековита магия! — възразих аз. — Тя не е като Камрасин — добавих по инерция.
— Като кого? — по любопитства баща ѝ, с когото бяхме излезли на лов.
— Няма значение — отвърнах аз. Не желаех да се връщам на тази история и затова го подканих да ми покаже други тънкости от лова. Трябва да призная, че като благородник в Иррхас-Аббат аз не се грижех за прехраната си. Имаше други, по-низши елфи, чиито задължения включваха винаги да съм сит и да имам това, което искам да ям. Поради това първите ми опити в лова бяха силно разкритикувани от Крау, макар че поради нечовешката си бързина имах солиден успех в преследването на сърни, елени и дори някои птици. Брадатият човек обаче каза, че съм шумен и непредпазлив и плаша другата плячка. Това ме шокира, тъй като, подобно на всички елфи, имах изключително лека стъпка. Крау обаче ме научи как да пристъпям незабелязано до животните, без да ги стряскам — нещо, което ми заприлича твърде много на изкуството на Гилдията на Убийците от моя роден град. Обаче реших да не споделям това с Крау, а просто го оставих да похвали моя вроден талант в промъкването.
Но ако ловът ми се удаде с лекота, брането на гъби бе нещо съвсем ново за мен. Крау подробно ме осведоми кои гъби стават за ядене и кои — не. В началото бърках много и той силно се гневеше, тъй като според него съвсем незначителни разлики в цвета на една гъба често очертават незабележимата граница между живота и смъртта.
— Лерта е силен лечител — присмехулно казах аз, за да го успокоя.
— Така е — съгласи се Крау, — но дори магиите ѝ няма да те спасят от другите, странични последствия от лошите гъби.