— Може би, но аз не го чувствам така. На мен ми напомня на това, което казваш самата ти за болестите. Че са изкривявания, които следва да се изправят.
— Може би — обади се Алтиарин, — но на твое място бих внимавал. Възможно е самият вампиризъм на Римиел да е едно изкривяване и ти неволно да го махнеш.
Дъщеря му го погледна неразбиращо.
— Има легенди за хора, чиято истинска възраст внезапно се стоварва върху тях — допълни черният елф. — Те умират мигновено, но пък в агония.
Лерта пребледня, самият Римиел също зяпна.
Но Алтира поклати глава.
— Това, което е вампиризмът при Римиел, поне така, както го чувствам, е безсмъртие. То не е изкривяване. То е дар.
— Дар? — обади се вампирът. — Да се храниш с кръв?
— Хей, аз не съм теолог — оправда се момичето. — Правя магията така, както я чувствам.
— И смяташ, че вампирът сега може да пътува по реката? — прекъсна я Алтиарин, практичен както винаги.
— Сигурна съм — кимна Алтира.
— Ами ако нещо се обърка? — попита Римиел.
— Няма да се обърка — обади се Лерта, — стига си се съмнявал. Откакто те излекувах от Лихваря минаха 20 години, а ти още не вярваш. Повярвай в себе си и всичко ще е наред.
Вампирът леко сведе глава.
— Просто нещата стават малко бързо, това е — промърмори той.
— Другият вариант е да изчакаме черните пилигрими — сряза го Алтиарин, — нямаме време да се бавим. Да тръгваме!
Римиел се спогледа с Алтира, която направи извинителна гримаса от името на баща си. Лерта се усмихна и поклати безпомощно глава. След това тримата последваха елфа на мрака. Не след дълго вече крачеха по улиците на близкото градче. Хората не ги загледаха лошо, както правеха селяните по тия места, но и не им обърнаха никакво внимание. Всеки се занимаваше със своята си работа — кой дялкаше нещо, кой майстореше някакви съдове, кой купуваше или продаваше. След тишината в гората целият шум им се стори оглушителен, а Алтира, която не бе виждала селище, по-голямо от селото край къщата на родителите си, направо се уплаши и се сгуши до Римиел.
— Всичко е толкова голямо — прошепна тя.
— Ами — засмя се вампирът, — не знаеш какво е в истински големите градове на Кралството. Това тук си е мъничко.
— Да не говорим за Иррхас-Аббат — обади се Алтиарин, — неговите кули се издигат чак до небесата.
— Да не говорим, наистина — обади се Лерта, — най-малкото някой може да се шокира, че сме чували това име, да не говорим, че един от нас е бил там.
Алтиарин изгледа жена си и се почувства много глупаво. Годините живеене в пустошта бяха охлабили навиците му да се ориентира в градска среда. На практика бе забравил произхода си.
За щастие, никой от околните хора не му обърна внимание.
— Най-добре да говоря аз — заключи лечителката и поведе останалите из града.
Стигнаха кръчмата — широко, добре осветено помещение, масите, в което бяха почти всичките заети. Лерта избра една на верандата, която гледаше към реката, а останалите се настаниха покрай нея. До групата бързо дотича изкуствено усмихнат сервитьор, който им предложи дневното меню.
Лерта си поръча чаша ароматен чай, докато дъщеря ѝ и Алтиарин бяха гладни и си поискаха яйца с шунка. Римиел отклони поканата за поръчка, което му спечели отровен поглед от сервитьора. Той обаче се стопи до мазна усмивка, когато лечителката извади цяла златна монета. Лерта не бе богата, но селяните от време на време ѝ даваха нещо в знак на благодарност, така че тя имаше спестени пари, които бе взела за из път.
— Задръж рестото — каза лечителката, — в замяна само ще искам малко информация.
— Каква информация? — попита сервитьорът.
— Кога тръгва корабът край реката? — попита лечителката.
— На обед — отвърна сервитьорът, — имате късмет, че пристигате днес. Капитанът събира пътници хей там! — и той посочи последната маса на верандата, на която се бе разположил пълен мъж с дълги мустаци и лула. Той пускаше димни колелца от устата си и посрещаше хора, които оставяха няколко монети пред него, а в замяна получаваха мръсни парченца кожа.
— Благодаря — каза Лерта.
Сервитьорът ги остави.
— Отивам да купя билети — каза лечителката.
— Идвам с теб — каза Алтиарин. Жена му кимна и двамата оставиха Римиел и Алтира насаме.
Вампирът се почувства неловко. На практика, това му се случваше за пръв път от знаменателната битка преди появата на пилигрима.
— Как си? — попита той, леко глупаво.
— Добре — каза Алтира и му се усмихна. Римиел усети как познатата сладка болка стяга сърцето му.
— Вече всичко е наред — каза тя и хвана ръката му, — моите знаят за нас. Одобряват. Вече нищо лошо не може да ни се случи.