Отново потопи глава. Погледът му отчаяно търсеше следа от жената, която обичаше.
Не видя нищо.
Понечи да се оттласне нагоре, за да си поеме въздух, но тялото му не го послуша. Студът щеше да успее там, където пеперудата се бе провалила.
Отвори инстинктивно уста и в гърлото му влезе вода. Опита се да изплува, но не можа. Почувства как крайниците му изтръпват, пред очите му притъмня. Мечът немилостиво го затегли надолу. Не бе дълбоко, но достатъчно, че да го погуби. Усети как тялото му се отпуска и премигна.
Бе направил всичко, което е по силите му. Бе убил пеперудата и бе оставил дъщеря си в ръцете на вампира, който, ако не друго, бе могъщ защитник.
Но без Лерта самият той не можеше да продължи. Реката му я бе взела и сега се опитваше да вземе и него. И той нямаше сили да се противи. Без нея животът му губеше смисъл.
Внезапно усети как някой го дръпва, прихванал го изпод мишниците. Простена и се закашля, когато главата му се подаде над водата.
— Глупак — чу задъхания глас на Лерта зад себе си, — изключително си глупав!
Накрая стигнаха брега. Алтиарин се отпусна на тревата и усети как вълшебницата сваля мокрите дрехи от него.
— Глупав, глупав, глупав! — повтаряше тя.
— Тира… — опита се да каже той. — Римиел…
— Отнесе я надалеч, понеже и той е голям мъдрец като тебе! — сряза го лечителката.
Елфът смътно усети ръцете на любимата по челото си и усети успокоителната топлина на магията и да се разлива по тялото му.
Сетне изгуби съзнание.
Римиел не обичаше огъня. Той бе от малкото неща на света, които можеха да наранят един вампир. Сега обаче бързаше да го разпали, струпвайки с мълниеносна бързина на едно място всички паднали клонки и сухи листа, които успя да намери. Сетне с два камъка причини искра, удряйки ги един в друг с такава сила, че единият от тях се счупи. Огънят пламна и вампирът приближи изпадналата в несвяст Алтира до него. Сетне започна да съблича момичето от мокрите му дрехи. Нямаше време дори да се притесни какво тя ще помисли за него. Знаеше, че трябва да я стопли, макар самият той да не усещаше нито студа, нито подгизналите дрехи по себе си.
Когато Алтира остана гола пред него, дъхът му спря. Полуелфата бе изключително красива — с елегантните черти на елфите, но в същото време женствена — като изваяна от скулптор.
Но Римиел нямаше време да ѝ се любува. Красивото ѝ тяло бе посиняло от студ и той започна да го разтрива. Собствените му пръсти бяха мъртвешки хладни, но пък силни и той постепенно възвърна кръвообращението и. Не се мина много време и Алтира отвори очи. Не показа с нищо дали разбира къде се намира и какво се случва с нея. Погледът ѝ се зарея нанякъде и вампирът разбра, че тя прави магия.
Замръзна, без да смее да я прекъсне. Може би се опитваше да се сгрее с вълшебството си.
Вместо това обаче Алтира притвори очи, сякаш в облекчение.
— Живи са — промълви тя, — и двамата.
— Лерта и Алтиарин? — попита Римиел.
— Мама и татко, да — кимна момичето.
Римиел едва не се разсмя от облекчение. Бяха оцелели, макар да нямаше представа как точно. Бе сбъркал за пеперудата. Всичко бе наред.
— Но са много далеч — намръщи се Алтира. — Защо ме отведе толкова надалеч?
Вампирът погледна към реката. Отстъпвайки от чудовищната пеперуда, се бе напрегнал до краен предел, достигайки скорост вероятно доста по-висока от тази на корабчето. Но така се бяха отдалечили много от Алтиарин и Лерта, а на всичко отгоре бяха и на отсрещния бряг спрямо този, на който вероятно се намираха приятелите му.
— Исках да те отведа далеч от пеперудата — призна той. — Баща ти така заръча.
Алтира се изправи.
— Никога не прави това повече — каза тя рязко. — Никога не ги изоставяй.
— Баща ти заръча така… — отвори уста Римиел.
— Не ме интересува! — извика момичето. Сетне взе дрехите си и очевидно използва магическата си дарба по някакъв начин, тъй като, след като ги тръсна, те внезапно изсъхнаха. Облече се мълчаливо, без да продумва и дума.
Вампирът отстъпи крачка назад.
Ето че му се бе разсърдила. И с право. Родителите ѝ бяха оцелели, но не благодарение, а въпреки него. Той бе привлякъл пилигримите и техните адски изчадия към тях. Още когато бе излязъл от замъка си, трябваше да отнесе зеления камък някъде надалеч, вероятно към океана и да го хвърли там. Монасите никога нямаше да го намерят.
Вместо това бе лишил приятелите си от дом и сега чудовища ги преследваха по петите. Заради неговия егоизъм, който го бе накарал да потърси помощ, Алтира едва не бе останала сираче. И всичките ѝ чувства към него очевидно бяха угаснали. Какъв глупак беше, да се надява, че добро и честно момиче като нея ще хареса някого като него — старец с измамно младо лице, сладострастник и кръвопиец, живял цял живот сред чудовища и постигнал всичко заради тях — заради загадъчния прилеп, който го бе ухапал на младини, за да го превърне във вампир, и Лихваря, който го бе заробил, за да го сблъска с родителите и.