— Тук идваш на помощ ти. Нали можеш да усещаш майка си с магията си? Ще можеш ли да я привлечеш към себе си, ако се наложи?
Алтира се замисли.
— Не зная — поклати глава, — не съм опитвала. Досега не сме се разделяли задълго.
Римиел се намръщи.
— Тогава може би все пак трябва да се върнем.
— Рисковано е — каза накрая Алтира. — Не искам да привличам пилигримите към родителите си. Продължаваме напред. Ще се справя в града.
— Сигурна ли си? — попита вампирът.
— Да — отвърна момичето и с изненада установи, че наистина го мисли.
— Да, сигурна съм — повтори тя, — аз ги обичам. Моята магия не знае граници, когато трябва да помогне на някого, когото обичам.
Алтира приближи Римиел.
— Затова с лекота помагам и на теб.
Вампирът отвори уста да каже нещо, но тя го прекъсна с целувка. Двамата останаха за миг един до друг, след което се разделиха. Алтира постави ръка на гърдите му и продума нещо. Римиел усети как дрехите му изсъхват.
— Не ми пречеха — каза той.
— Да, но не ми е приятно да ходиш мокър около мен като куче, излязло от локва.
Римиел се засмя, без да иска. Но след всичко преживяно, имаше нужда да се поотпусне. Затова обаче нямаше време. Без повече да говорят, двамата тръгнаха в нощта по посока на реката, към град Кайнам.
Когато Алтиарин се събуди, вече бе съмнало. Слънцето хвърляше бледа светлина по тревите наоколо. Реката тихо ромонеше наблизо, сякаш не е била свидетел на ужасната битка от нощта.
Но ромонът ѝ не бе единственият шум наблизо. Долитаха и гневни гласове.
— Онези хора докараха чудовището от Планината! — викаше някой. — То бе по дирите им! Ако не бяха те, то нямаше да нападне кораба!
— Глупости говориш — отвърна му друг, старчески глас. Кормчията, даде си сметка Алтиарин.
— Ако не беше тъмнокосият войн, пеперудата щеше да погуби всички. А ако не бе съпругата му, щяхме ли да сме излекувани според теб?
— А как ни излекува тази жена? — попита трети човек и в гласа му се долови суеверен ужас. — Тя може да е вещица, обрекла безсмъртните ни души на вечни мъки! Спомнете си какво каза свещеникът!
— Той много говореше, но накрая това не му помогна — цинично се обади четвърти човек.
Алтиарин тихо се облече, а после се изправи. Щом го забелязаха, всички млъкнаха.
— Алти — погледна го Лерта. Тя, заедно с кормчията и още трима-четирима души стояха срещу гневната тълпа на останалите оцелели пътници, които я гледаха мрачно. Но когато го видяха, отстъпиха.
— Лерта — черният елф се обърна към жена си и я прегърна, — ти си жива.
Тя отпусна глава на гърдите му.
— За теб винаги.
— Но как…
— Вълната ме избута на плиткото. Успях да изляза бързо… но после трябваше отново да се потопя във водата, тъй като ти започна да се гмуркаш в нея. Глупчо.
— Никога не бих те изоставил, Лерта.
— Не искам да рискуваш живота си за мен!
— Без теб, моят живот няма смисъл — отвърна черният елф. Двамата се целунаха.
Но това сякаш разгневи един от останалите пътници, млад човек с набола брада, който пристъпи напред с изцъклен поглед.
— И моят живот няма смисъл без любимата ми Калана, която потъна в ледените води на реката! Вие сте виновни за това! Изчадието дойде заради вас!
— Съжалявам — каза Лерта и се откъсна от любимия си, вдигайки ръка.
— Не ми викай, че съжаляваш! — изкрещя отново младежът. — Ти си вещица! Да я изгорим!
— Няма да правите глупости! — обади се кормчията. — Ако не бяха тези хора, да сме мъртви!
— Тези хора докараха чудовището! — долетяха гневни гласове.
Алтиарин изтегли меча си и всички млъкнаха.
— Никой никого няма да гори — каза той тихо и заплашително, — освен ако не иска да се срещне с меча ми.
— Какви сте вие, бе хора? — обади се някакъв човек. — Не приличате на местни. Не приличате на хора от вътрешността на кралството.
— От Ледената планина ли идвате? — попита трети.
— Или отвъд — обади се четвърти, онзи, чийто глас бе пълен със суеверен ужас.
— Има легенди — каза капитанът, който също някак си бе оцелял, — че в Планината живее ужасна вещица, на която слугуват вампир и елф на мрака. Може би това сте вие? Дръпни косата си, войне, и се усмихни! Пък да видим дали ушите ти са заострени или зъбите — издължени!
Тълпата се разшумя и пристъпи към тях. Дори защитниците им се отдръпнаха.
Алтиарин се усмихна зловещо и вдигна меча си.
— Бихте ли искали да проверите дали легендите са верни? — попита той, а гласът му бе пълен с подигравка и презрение.
Тълпата спря.
— Стига — обади се Лерта, — едвам оцеляхме след нападението на съществото. Нима искате още смърт?
— Не всички от нас оцеляха! — обади се младежът с набола брада.