— Селянките не могат да го отупат — усмихна се Алтиарин. — Обучил съм щерка си доста добре.
Лерта реши да не му обръща внимание.
— Второ, според мен нейната любов е повече от младежко увлечение. Тя го обича от малка, Алти. Затова успя да го излекува от проклятията на неговия род. Това не може да стане току-тъй.
— Точно това ме притеснява — въздъхна Алтиарин. Лерта отново избра да не му обръща внимание.
— Трето — натърти тя, — да приемем, че си прав, че за него тя е нещо временно, а за нея той е просто първата глуповата, младежка любов. Тогава ще прекарат известно време, ще се разделят и това е.
— Нима това е незначително? — погледна я Алтиарин ужасен.
Лерта се засмя.
— Как си личи, че не познаваш добре човеците. Младите хора редовно се влюбват и разлюбват. Това е част от съзряването, макар Инквизицията да не го одобрява. Не е нещо неестествено. Не е като Купола в Иррхас-Аббат.
Алтиарин потръпна. Лерта визираше ужасните сгради на наслади в Града на Странните Удоволствия, където жените бяха гледани като крави за разплод, които да докарват до удоволствие мъжете от народа на черните елфи.
— Но съм сигурна, че не става дума за мимолетна връзка. Ражда се нещо добро и красиво, Алти. Нещо хубаво като нашата връзка.
Алтиарин я погледна.
— Тук вече грешиш.
— Защо? — намръщи се тя.
— Няма нещо, което да е хубаво като нашата връзка — усмихна се той, приближи я и я целуна. Двамата се притиснаха един до друг, а косите им почти се преплетоха.
— Обичам те — каза Алтиарин задъхан, когато отлепи устни от нея.
— И аз те обичам — отвърна Лерта, притискайки гъвкавото му, мускулесто тяло до своето, — затова те моля да ми се довериш. Всичко ще е наред.
— В момента всичко е наред — отговори черният елф и отново я целуна. Двамата останаха сплетени заедно за един не толкова кратък миг… но когато се разделиха, в погледа на Алтиарин блесна тревога.
— Но това ще се промени, ако пилигримите ни намерят.
Лерта въздъхна. Хубавият момент бе свършил. Грижите отново ги бяха настигнали.
— Имам лоша новина, Алти. Пилигримите по всяка вероятност са по петите на Алтира и Римиел, а не по нашите.
Очите на черния елф се разшириха.
— Те следват зеления камък, скъпи. Той е това, което ги привлича като магнит.
— Дано тогава вампирът да се е отправил директно към Кайнам — отвърна Алтиарин, — дано не се върне към нас.
— Не мисля, че ще се върне. Той не е глупав — отговори лечителката, — според мен са се отправили към града. Там ще разчитат да се намерим с дъщеря ми телепатично.
— А ако ни търсят?
— Ако ни търсят, ще си отваряме очите на четири към другия бряг. Не вярвам да ги пропуснем, Кайнам също е построен досами реката.
— Пропускаш опасността пилигримите да ни изпреварят.
— Надявам се, че няма да успеят. Те са изключително могъщи, но не и твърде бързи, иначе отдавна да са ни настигнали. Сега предполагам, че реката ще ги забави, както прави с другите немъртви. Не вярвам и да рискуват да призоват още чудовища толкова близо до цивилизацията. Това би привлякло вниманието на Инквизицията, а дори могъщи същества като тях не биха искали да се сблъскат челно с юмрука на Светата Църква.
Лерта потръпна. Майка ѝ бе изгорена на клада като вещица от онези хора, а баща ѝ бе разпънат от зловещ Инквизитор, който я бе отвлякъл, за да убие и нея. Алтиарин я бе спасил от нерадостната участ.
Тя се боеше от Църквата. Но сега си даваше сметка, че в нейно лице може да има съюзник.
— Значи не смяташ, че тези пилигрими са част от ордена на Томан — попита Алтиарин.
Лерта го погледна.
— Не смятам, че те изобщо имат нещо общо с боговете — отвърна тя.
Повя студен вятър.
Глава X
Град Кайнам изуми Алтира. Далеч по-голям от крайбрежното поселище, от което бяха взели кораба, той ѝ се стори заплашителен и неестествен с тълпите хора, които го изпълваха до пръсване. Богат пристанищен град, той не бе с размерите на най-големите градове в областта, като столицата Санпар или Ридпе, административния център на местната околия, към която бе и самият Кайнам, но все пак бе с голямо и сравнително заможно население.
Римиел и Алтира бяха посрещнати с недоверие още на градските порти. Скъпото и хубаво палто на вампира не бе така представително след битките с червеите, великана и пеперудата и той вече нямаше излъчването на млад благородник, а по-скоро на нехранимайко, тръгнал да дири късмета си по света. Това, че пътуваше с младо момиче, допълнително усилваше подозренията към него. Затова градските стражи, пазещи входа към Кайнам, го изгледаха с голямо недоверие. Ала те нямаше как да прозрат истинската му същност — слънцето вече бе изгряло и той крачеше под светлината му като всеки нормален човек, а течащата наблизо река не му причиняваше никакъв дискомфорт. Стражите все пак се опитаха да му зададат неудобни въпроси, очевидно смятайки го за разбойник, откраднал нечия дъщеря, но най-накрая го пуснаха, след като някакъв чиновник, наблюдаващ пристигащите в града с бинокъл от прозореца на висока наблюдателница, даде отегчен знак да прекратяват проверката. Така Римиел и Алтира се озоваха в града.