— Какви са те? — попитах аз.
— С дни наред няма да излезеш от нужника! — отвърна той и се изсмя гръмко на изражението ми.
Изгледах го със зле прикрита враждебност. Това ми се стори голяма, груба обида. Вярно е, че тези хора ме бяха спасили, но аз все пак бях лорд на мрака, благородник, черен елф…
Той усети, че съм се засегнал.
— Просто шега — рече. — Извинявай.
Кимнах колебливо. Най-малкото, не исках да засягам Лерта.
Крау ме научи и да стрелям с лък. Знам, знам, това ви звучи шокиращо. Клишето е, че елфът стреля с лък. Това обаче е голяма заблуда. Вярно е, че светлите ни братовчеди много обичат лъковете и често пъти нанасят катастрофални поражения на враговете си само с тези оръжия. Това е типично за тяхното селско хитроумие — те се крият из гори и храсти и стрелят от засада, подли като глигани. Черните елфи също имат стрелци. Това обаче са най-низшите от нашите войни. Един благородник не ползва селско оръжие като лъка. В най-лошия случай има арбалет, а и това се счита за проява на страхливост и лош вкус. А аз, до момента на гибелното си увлечение по Лертиена, бях считан за храбър елф с добър вкус.
Крау обаче ми показа, че лъкът е едно чудесно оръжие и дори ми направи един. В Иррхас-Аббат се считаше за голяма обида някой да ти подари лък — все едно да ти каже, че си простак или страхливец. Ала той ми го даде с такова гордо изражение, че не можех да не се зарадвам и дори му поблагодарих.
Трябва да призная, че с времето се привързах към тоя селски, грубоват човек и неговите простонародни шеги повече, отколкото към моите изискани събратя от Града на Странните Удоволствия.
Но и това бледнееше пред привързаността, която изпитвах към Лерта.
Ако навремето някой в Иррхас-Аббат ми беше казал, че ще се влюбя в смъртна жена, вероятно щях да му отрежа езика. Моите събратя не считаха хората за равностойни нам създания нито по разум, нито пък физически. Възприемахме ги като умни животни, които са опасни заради своята многочисленост; по същия начин, както някой човек би възприел глутница вълци. За светлите елфи бе известно, че понякога се влюбват в смъртни жени, ала те бяха прочути със своята диващина. За черен елф обаче това би било нечувано.
Докато не срещнах Лерта.
Не знам какво точно ме привличаше толкова в нея. Не беше само до физическата красота, макар че тя бе не просто хубава, а прекрасна. Навярно се дължеше повече на характера, нрава ѝ, който ме караше да се смея като глупак; който ме принуди да изтърпя и дори да харесам грубоватия Крау; който ме накара тайничко да се засрамя от моето минало на воин и завоевател. Възхищавах ѝ се за това как лекува и помага на съвършено непознати хора; за това, че бе помогнала дори на такъв като мен.
Тя също ме харесваше. Виждах го в очите ѝ, в начина, по който се отнасяше с мен, в думите ѝ, в жестовете ѝ. Въпреки това дълго време не събрахме смелост да си го кажем. Чувствах се глупаво за това. Бях имал много жени през живота си. Бях обичал — чувство, непознато за мнозина от моите събратя. Но сега се чувствах някак недостоен и груб да ѝ призная любовта си. Все пак накрая си казахме какво чувстваме. Случи се няколко месеца след пристигането ми. Бе сезонът, който из Тарр наричат лято. Тук той означаваше, че снегът е напуснал подножието и планината е само студена, а не ледена. Бяхме излезли навън, застанали на покрива на иначе не много високата колиба, увити в топли одежди — милата Лерта ми бе ушила дебели кожени дрехи, далеч по-подходящи за студа от моето черно облекло на лорд на Мрака, което бе прибрала. Беше вечер и звездите бяха необикновено ясни — заедно с луната осветяваха околната природа, която бе чиста и недокосната от цивилизацията. В този момент осъзнах защо нашите светли събратя толкова много обичат дивата гора.
Лерта се бе сгушила в мен и бе отпуснала красивата си глава на рамото ми. Усещах нежното и, топло тяло и леко я притиснах до себе си. Тя измърка като коте от удоволствие.
— Как е на твоя език думата „любов“? — попита тя.
Обзе ме невероятна тъга — за мен, за живота, който бях водил, за моите събратя, които при цялото си величие…
— Ние нямаме такава дума — признах натъжено.
— О! — възкликна тя и замълча.
Някъде в далечината зави вълк. От гората се обади бухал.
— Това значи ли, че никога не си обичал? — попита някак тъжно тя.
— Не! — отвърнах аз.
— Не си? — не ме разбра тя.
— Не, обичал съм. Много — отвърнах аз и спомените ме заляха неканени.
— Разкажи ми — каза Лерта.
— Не искам — отвърнах аз.
Останахме смълчани. Не биваше да мисля за Лертиена сега, не и когато Лерта бе до мен, в прегръдките ми. Но как, след като тя толкова много ми напомняше за любимата ми…