Контесата се приведе напред.
— Ние, вампирите, не умеем да излизаме по изгрев. Как го направи, миличък? Как?
Римиел долови глад във въпроса ѝ и разбра защо е предизвикал интереса на Дезире. Всеки от неговия вид страдаше жестоко, че няма възможност да се радва на дневната светлина. У някои вампири това се превръщаше в такава мания, че те решаваха да се самоубият, само и само за да посрещнат за последно светлината на изгрева.
— Не съм сигурен, че знам — отговори предпазливо той. Контесата очевидно не прие този отговор за задоволителен.
— Тя е, нали? — посочи с пръст Алтира. Хапнала и упоена от маковете и уханните кандила, които бяха осеяли и стаята, девойката бе задрямала на стола си. Но сега се сепна.
— Ами… — поколеба се Римиел.
— Миличък — повиши глас контесата, — не е възпитано, след като си бил нагостен и подслонен, да отказваш информация на домакинята!
Алтира премигна и окончателно се събуди. Видя, че Римиел изглежда притеснен. Контесата го гледаше нетърпеливо и бе разтворила уста, разкривайки масивните си, дълги зъби. Тримата стояха сами на масата — слугите бяха отишли да почиват, след като бяха почти пресушени от вампирите.
— Да, магията е мое дело — каза Алтира, за да измъкне любимия си от затрудненото положение.
Контесата се облегна назад.
— Това е чудесно — каза тя и отново плесна с ръце. Гласът и бе възвърнал нормалния си тон, но очите ѝ нетърпеливо святкаха. — Предполагам, би могла да я направиш и за мен?
Алтира се размърда неудобно.
— Бих могла да опитам.
— Опитай тогава!
Момичето премигна. Дори не бе видяло как контесата става, но сега облечената в червено жена стоеше до нея, усмихната в престорена любезност.
Четирите ѝ зъба свирепо блестяха.
— Контесо, магията е трудна… — отвори уста Римиел.
— Но пък твоята вълшебница е способна, нали? — прекъсна го Дезире.
— Ще опитам… — прекрати конфликта Алтира. Тя се изправи и постави ръка на слепоочията на контесата.
Мигновено усети преградата, която пречеше на тази жена да излиза през деня. Бе като воал, като погребален саван, който я обвиваше. Тира се опита да го махне, така, както бе направила с Римиел, но установи, че не може да го направи.
Алтира се намръщи? Защо? Когато бе лекувала него, всичко бе станало толкова лесно и естествено. Бе вдигнала воала, сякаш повдига листо.
Но воалът на Дезире тежеше като скала.
Внезапно момичето разбра причината. Тя обичаше Римиел. Любовта ѝ даваше сила. Майка ѝ бе казала нещо такова.
А към тази жена изпитваше само страх.
— Не мога — поклати глава Алтира.
— Защо? — очите на Дезире гневно заблестяха.
— Защото аз обичам Римиел. Той е като част от мен. Много е лесно да му помогна. С вас… с вас едва се познаваме.
Червената дама оголи огромните си зъби. Римиел скочи на крака и за момент Алтира реши, че битката е неизбежна.
Но после Дезире сякаш се умърлуши.
— Ех, любов… — промълви тя. — Емоция, която не познавам. Вероятно тя ще остане тъй далечна за мен, както и дневната светлина. Но нищо, седнете. Бях длъжна да опитам.
И контесата седна на стола си, сякаш нищо не е било.
— Кажете нещо повече за вас, откъде сте?
Римиел ѝ разказа някаква съчинена история: как бил млад благородник, решил да поскита из Ледената планина, и станал вампир след ухапване на странен бял прилеп, долетял от пещерите. Каза, че бил объркан и уплашен, когато Алтира го приютила. Внимателно избегна истории за родителите ѝ, като каза неясно, че те са знахари.
Дезире кимаше разсеяно. На Алтира ѝ се стори, че тя изобщо не го слуша.
— А вие, лейди — попита той, — как станахте една от нас?
— Лична история — махна с ръка тя, — имаше замесен мъж. Това е единственото, което мога да кажа.
И се засмя, сякаш това е много забавно.
— А нямате ли проблеми с Църквата? — попита Алтира. — Те не обичат много такива като Рими… и вас…
Контесата присви очи.
— Така е — каза тя накрая, — но абат Делет, който управлява църковните дела тук, е човек, който обича парите повече, отколкото аз — кръвта. На него му е удобно да има странна благородничка, която стои по цял ден вкъщи и не се меси във властта. Така той управлява целия град и смуче пари от всичко. Някои казват, че Делет е третият най-богат човек в Кралските предели — след Краля и Патриарха.
Римиел кимна.
В това имаше логика. Самият той бе подкупвал много хора, за да остане необезпокояван, докато живееше в по-цивилизованите краища на Кралството. Нищо чудно, че и контесата правеше същото, а абатът бе щастлив от това.
Хората наистина обичаха парите така, както вампирите — кръвта.
— Прощавайте, но днешният разговор ме измори — накрая каза контесата. — Аз предпочитам да спя денем, но нощем чета поезия. Филип ще ви покаже стая, в която да починете.