Сълзите отново потекоха по бузите ѝ.
Дезире изръмжа и отново завъртя меча в Римиел. Раненият вампир нададе крясък, от който сърцето на Алтира едва не спря.
— Опита се да ме излъжеш, така ли, змийче такова! В такъв случай ще видиш как мъжът, когото обичаш, умира в агония!
И зъбите и се удължиха още повече, този път с целите челюсти. И помен не остана от красотата на суетната контеса, тя заприлича на огромно, зъбато чудовище като отвратителните снежни хора Йети, които обитаваха върхарите на Ледената планина.
— Не! — извика отчаяно Алтира. — Той не е виновен! Накажете мен, не него!
— Това и смятам да направя! — жестоко се усмихна Дезире и се обърна към хванатия в капан Римиел.
— Достатъчно — долетя един толкова познат и обичан глас, че Алтира почти се разплака от облекчение.
Баща ѝ беше тук.
Алтиарин стоеше на входа на стаята, изтеглил лекия си, но смъртоносен меч. Лицето му бе мрачно и напрегнато.
— Кой сте вие? — попита контесата. — Как си позволявате да влизате в дома ми?
— Аз съм Алтиарин от Иррхас-Аббат, мракът, който се спуска над тази земя, нощта, която пада, за да погълне деня завинаги, опустошителят на джуджешките острови, гибелта на инквизиторите, убиецът на жреците. Аз съм сянка, пред която ти си повей на вятъра, смешно човече с големи зъби. Аз съм вечен. Аз съм елф на мрака.
Очите на Алтиарин напълно почерняха — номер, който ужасяваше противниците му. Алтира усети как мъжете, които я държаха нервно потръпнаха. Макар и слуги на вампир, те бяха чували ужасните истории за елфите на мрака, изтънчените садисти от Града на Странните Удоволствия, в който кръвта се лееше като дъжд по време на лятна буря.
Дезире отстъпи назад и изтегли меча си от Римиел. Мъжът вампир отново простена и се опита да се изправи, но бе твърде немощен.
— Какво те засяга какво върша в дома си? — рязко попита контесата. Очевидно бе изненадана и леко изнервена от присъствието на черния елф в имението си.
— Тези хора са мои — спокойно каза Алтиарин. — Плячка за Иррхас-Аббат. Вампирът е за гладиаторските арени, момичето…
И той се усмихна студено. Алтира потръпна. Не бе виждала баща си такъв. Бе толкова страшен и могъщ, можеше да победи всеки, да я спаси от всичко.
Но Дезире само се изсмя.
— Лъжеш! — каза тя. — Личи си семейната прилика с малката вещица тук.
И тя посочи хванатата от добре облечените мъже Алтира.
— Мисля, че знам кой си — продължи контесата, — дори тук се носят легенди за това, че някакъв подивял елф живее в подножието на Ледената планина, прогонен от своя род. Мисля, че това си ти. Казват, че си имаш другарка, горска вещица. Сигурно майката на това момиче. Къде е тя?
— Тук съм — появи се Лерта. Лицето ѝ бе пребледняло. — Пусни детето ми. Пусни Римиел. Не сме ти сторили зло.
— О, но дъщеря ти се опита да ме убие — каза Дезире — и затова сега аз ще ви избия всичките!
Дамата в алено се стрелна към Алтиарин, надигнала двуострия си меч.
— Назад, Лерта — каза черният елф и посрещна удара ѝ. Жената вампир бе бърза като мълния и силна като трол, ала ѝ липсваха уменията на Алтиарин. Леко кривване на острието и големият меч се плъзна безвреден настрана, а тънкото острие на черния елф прониза контесата.
— Нямаш уменията на един Лорд на Мрака — предупреди я Алтиарин, — няма да ме победиш нито на този, нито на онзи свят.
— Ще видим тази работа — излая Дезире, а челюстите ѝ нараснаха още повече. Пряко волята си черният елф потръпна. Създанието пред него вече почти не приличаше на човек, напомняше повече на гигантските акули от ледените вълни на морето, които понякога опустошаваха цели кораби.
Вампирката отново замахна с меча си и Алтиарин бе принуден да отстъпи назад, извеждайки я в салона. Отстъплението му обаче бе тактическо, а не заради страх или паника. Той знаеше, че без специално оръжие не би могъл да нарани трайно чудовището пред себе си, но можеше да го влуди, жилейки го с удари отново и отново. Скоро червената рокля на Дезире стана на парцали, а от гърлото ѝ изскочи клокочещо ръмжене, като на бясно куче.
Добре облечените мъже с тревога гледаха ставащото. Вампирът пришелец стоеше на леглото, все още обезсилен от тяхната господарка, но те не бяха предвидили появата на този нов играч. При това — черен елф. Нима тези създания не бяха страшилища от легендите, с които се плашат малките деца?
Увлечени в тези мисли, слугите не усетиха как Алтира внимателно пристъпя от крак на крак и събира сили. Момичето внезапно се отскубна от преследвачите си и хукна към ранения вампир.
Слугата с име Салвадор изръмжа, протегна се с неестествена бързина — малък дар от господарката Дезире — и хвана момичето за рамото. Алтира се извъртя и го изрита в лицето.