Той простена и отстъпи назад, но Людовик, Филип и Каспар тръгнаха към нахалното селско девойче.
Лерта наблюдаваше ставащото с разширен от ужас поглед. Любимият ѝ бе в битка с невиждано и неунищожимо чудовище, Римиел бе ранен, а дъщеря ѝ бе сама срещу четирима мъже. Знахарката потръпна, когато Алтира извади изпод дрехите си ножа, който баща ѝ бе дал.
Наистина, бе дъщеря на Алтиарин.
Четиримата мъже с красиви дрехи спряха. Усмивките на лицата им бяха изчезнали, заменени от злобни гримаси. Те бръкнаха по джобовете на скъпите си жакети и извадиха импровизирани оръжия — острие за рязане на хартия, теглилка за пергамент, кука за закачане на вещи и дори дълъг метален ключ. Щяха да накарат това дръзко момиче да си плати, задето е разочаровало господарката.
Лерта се опита да достигне съзнанията им, но бързо установи, че това е загубена битка. Мъжете бяха фанатично предани на Дезире и щастливи от това, че ѝ служат. Те не искаха зависимостта им да бъде прекъсната. Затова лечителката се спусна към ранения Римиел, който се мъчеше да се изправи, но просто нямаше сила.
Трябваше да побърза. Той можеше да помогне на дъщеря ѝ.
Лечителката застана до вампира и го докосна по челото.
— Богове, Римиел — прошепна тя. Никога не го бе виждала в такова състояние, едновременно пронизан и пресъхнал от липсата на кръв, така важна за оцеляването на вида му. Лековитата ѝ магия веднага изпълни тялото му, а раните му се затвориха.
Но обезкървен, той си оставаше немощен.
— Ще трябва да пиеш от мен — каза лечителката.
Но Римиел поклати глава.
— Повече няма да пия от вас — прошепна той и се изправи, макар и с мъка.
Когато видяха това, добре облечените мъже нададоха вик на уплаха и отстъпиха назад. В това време Алтиарин и Дезире отново влязоха в стаята. Доловила играта на противника си, вампирката бе успяла го насочи насам, за да види какво става с пленниците ѝ. Очите ѝ светеха злокобно, ръмженето от гърлото ѝ бе непрестанно, а от разтворените ѝ огромни челюсти течеше кървава слюнка.
Вече нищо човешко не бе останало в нея. Роклята ѝ бе на парцали, но каквито и наранявания да ѝ нанесеше Алтиарин, те веднага се затваряха, а черният елф бе живо същество и все някога щеше да се умори.
Дезире се втурна към него, ръмжейки нетърпеливо. Алтиарин обаче извъртя меча си така, че я принуди да изтърве своя, сетне го грабна, преди второто оръжие да падне на земята, и го вдигна редом до своето оръжие така, че около врата на контесата се образува смъртоносен хикс. Двамата бяха сменили позиции при цялата маневра и сега Дезире стоеше с гръб към Римиел, Лерта, Алтира и слугите си.
— Играта свърши, контесо — каза задъхан Алтиарин, — ти се би добре, но никога не би могла да съперничиш на Лорд на Мрака.
— Не трябваше да напускаш своя странен град, отрепко — изклокочи гласът на контесата, изгубил всякаква женственост, наподобяващ ръмженето на болна от бяс мечка. Ръцете на вампирката се вдигнаха и тя хвана с длани остриетата, оцветявайки ги с кръв. Сетне напрегна огромната си сила, раздалечавайки стоманената клопка около врата си.
Алтиарин се намръщи и се напрегна, но не можа да я удържи. Тя бе немъртво изчадие, твърде силно за жив противник, пък бил той и елф на мрака. Алтиарин усети как студена пот избива по лицето му. Бе в капан. Пуснеше ли мечовете, контесата щеше да се метне към него и да разкъса гърлото му с едно ухапване. Но продължеше ли да се съпротивлява, неминуемо щеше да загуби.
Дезире се изсмя зловещо и челюстите ѝ се разтвориха неимоверно широко. Пила кръв от трима души и един вампир, тя бе стигнала върха на своята мощ.
А сега щеше да вкуси и кръвта на черен елф.
В този момент Римиел скочи върху нея и заби зъби в шията и. Дезире нададе неистов писък и започна да се мята, отчаяно опитвайки се да махне другия вампир от гърба си, забравяйки напълно Алтиарин. Но веднъж захапал, Римиел не пускаше лесно, а в сърцето му кипеше жажда за мъст от това, което му бе сторено. Ниско, гърлено ръмжене изскочи и от гърлото му, а Дезире така и не можеше да се отърси от него. Писъците ѝ от гневни станаха жални, а зъбите и челюстите ѝ се прибраха обратно в устата.
Мъжете в красиви дрехи нададоха вик на паника и се спуснаха към двата вампира, надигнали импровизираните си оръжия. Бяха забравили обаче Алтиарин, който изникна като сянка пред тях и замахна с тънкия си меч, посичайки ги така, както косата на земеделеца кастри бурени. Острието мина през гърлата на Салвадор, Филип и Каспар, а върхът му спря в сърцето на Людовик.