— Приличаше на теб — изрекох внезапно. — Много. Думите изскочиха неканени от устата ми, една след друга. Лерта ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Разказах ѝ цялата ужасна история за Купола на Насладата, за жреците и тяхната неутолима, всепоглъщаща злоба… Не беше честно от моя страна. Лерта бе едно невинно дете. Нямах никакво право да ѝ разказвам за Града на Странните Удоволствия — удоволствия, които всъщност бяха ужаси. Докато говорех, пелената от лъжи, която жреците ми бяха втълпявали от най-невръстна възраст, рухна. Това бе истината за Иррхас-Аббат. Той бе Градът на Ужаса. На Злото.
Когато завърших, от очите ми се стичаха сълзи. Това бе нещо срамно, недостойно, не и за един лорд на Мрака.
Но аз вече не исках да съм лорд на Мрака. Омръзнало ми бе от Странните Удоволствия.
— Съжалявам. Не биваше да ти разказвам това — въздъхнах аз накрая, установявайки, че тя ме е прегърнала като малко дете.
Никой никога не ме беше прегръщал така. Лертиена се бе отнасяла с мен като с любим, което пак бе нещо повече, отколкото някой можеше да очаква в Иррхас-Аббат.
Но никой никога не ме беше успокоявал.
Никой.
Никога.
За какво са ти тогава Странните Удоволствия, познанията над живота и смъртта, най-могъщата черна магия, тъмните откровения на Рамакар, контролът над страховитите създания от отвъдното, кармичните удоволствия на тялото и духа, когато не можеш просто да си поплачеш?
— Трябваше — отговори спокойно тя.
— Аз те омърсих с тази история — казах. — Самият спомен за моя град е… анатема за теб, цвете мое.
Лерта се усмихна малко тъжно.
— Ще се изненадаш, че ние, хората, не изоставаме чак толкова.
— Какво искаш да кажеш? — сепнах се аз, ала тя вече сменяше темата.
— Знаеш ли защо те попитах за това? За думата любов?
Лицето ѝ приближи моето.
— Исках да ти кажа, че те обичам на твоя език. Но понеже вие нямате такава дума, ще го кажа на моя. Обичам те. Обичам те.
Устните ни се сляха в едно. Това бе най-сладкият миг в живота ми. Най-сладкият миг в цялата история на Тарр. Жреците можеха да вземат Странните си удоволствия и както казваше Крау, да си ги заврат там, дето слънце не огрява.
Отлепихме се.
За миг.
— Обичам те още откакто те намерихме на онзи хребет — каза Лерта. — Под кръвта, под раните, под черното наметало, ти беше ослепително, невероятно красив. А след последните месеци знам, че имаш добро сърце.
Сърцето ми, смаяно от това, че някой го намира за добро, прескочи един удар.
Никой не ми беше казвал нещо подобно.
Бяха ме наричали храбър, силен, хитър, изкусен.
Но никога не ми бяха казвали, че имам добро сърце.
Странните удоволствия.
Там, дето слънце не огрява…
Отново се целунахме. И отново, и отново.
Животът бе прекрасен.
Следващите месеци познах какво означава истинско, а не Странно удоволствие. Бях сигурен, и все още съм, че дори в Чудноомайните поля никой бог не може да ми даде тази радост, която изпитах тогава с Лерта, когато любовта ни лумна.
Крау също ни се радваше. О, в началото сумтеше, ругаеше ме, караше ѝ се, но го усещах, че вътрешно е щастлив. Предполагам, че отстрани сме изглеждали, както биха казали хората, сладки.
Сладък черен елф.
Като дървено желязо.
Един ден Крау ми рече:
— Да си жив и здрав, момко, знам, че дъщеря ми е в сигурни ръце.
Обаче аз се измъчвах от нещо, една тревога не ми даваше покой. Дълго време не исках да я споделям с Лерта, ала тя винаги, винаги разбираше, когато нещо ме мъчи. И ме притискаше, докато не си кажа.
— Аз ще живея още дълго, много дълго — накрая ѝ признах аз, — а ти си човек.
— И те е страх, че ще стана стара и грозна, нали? — подхвърли тя.
— Не! — извиках. — Ще те обичам винаги. Всякога. Но дали ти…
— Би било трогателно ти да си все така млад и красив, когато аз ще съм надебеляла лелка — прекъсна ме Лерта. — За жалост обаче ще те разочаровам. Аз съм на седемдесет.
— Какво?! — зяпнах аз. — Но нали хората…
— Хората живеят малко, да, така е, за съжаление — Лерта се натъжи за миг, — но аз съм магьосница, а не обикновен човек. Магията ни прави дълголетни. И дори мога да правя Крау дълголетен, макар с другите да не се получава. Може би защото той ми е баща.
Стоях зяпнал, невярващ.
Единствената ми тревога се оказа напразна.
Сега щяхме да сме заедно дълго, дълго време.
— Спокойно — чух гласа на новодошлия Крау зад мен, — аз пък съм само на сто и десет. Все още си по-дърт от мен, дядо! — и той се засмя. И двамата с Лерта се засмяхме с него…
Бяха хубави дни, макар че зимата се оказа люта.