— Страхотен приятел — обади се вампирът, — заради мен изгубихте дома си. Заради мен сте преследвани.
— Що се отнася до това, не съм сигурен дали станалото не е за добро. По време на пътуването досега на няколко пъти срещнах хора, подозиращи за съществуванието ни, включително контесата. Може би не е толкова лошо, че напуснахме Ледената планина. Но и да не беше така, ти бе в правото си да дойдеш при нас. Както вече казах, ти си ми приятел.
— Все ми се иска, като съм такъв приятел, поне веднъж аз да ви спася, а не обратното — отговори вампирът.
— Не си честен към себе си — отговори Алтиарин. — Изброих ти вече колко пъти ме спаси. Но ако искаш да бъдеш по-могъщ, мога да ти помогна.
Римиел го погледна. Очите му заблестяха.
— Как?
Черният елф го приближи.
— Като надградим естествените ти способности. Колко силен можеш да станеш, ако към скоростта на реакциите и силата на ударите ти прибавим моето умение с меча?
— Можеш да ме научиш да се бия като теб?
— Не просто като мен — отвърна черният елф. — Мога да открия собствения ти боен стил, да го комбинирам със силата ти на вампир и да те превърна в един от най-смъртоносните войни на Тарр.
— Това не е ли правено? — попита Римиел.
— Не — поклати глава Алтиарин, — не и от нас. Ние оставяме нашите пленници вампири да разчитат на силата си, за да могат гладиаторите елфи да демонстрират превъзходството на своите умения.
— Това е отвратително.
— Знам. Затова напуснах Града. Защото е отвратителен.
— А нямате ли черни елфи вампири? — повдигна вежди Римиел.
— Не — поклати глава Алтиарин, — моят род е дълговечен, а когато напуснем този свят, отиваме в Чудноомайните поля, където влизаме във вечната гвардия на Рамакар, бога, в чиито крака се валят трупове. Поне така ни учат жреците.
— Кой знае дали е вярно… — обади се Лерта. Тя бе скептично настроена към повечето религиозни вярвания.
— Мисълта ми е, че никой от нас не вижда смисъла да остава завинаги на този свят, още повече че ние сме изключително дълголетни. Когато го напуснем, вече е от умора и скука — обясни Алтиарин.
— И си нямате вампири — отбеляза Римиел.
— Нямаме си. Но в известен смисъл сме такива, защото както вие смучете кръвта на хората, ние смучем кръвта на самия континент, правейки скверни магии в стигащите до небесата кули на Иррхас-Аббат. Моето лично мнение е, че ние сме това за елфите, което сте вие за хората.
— Но решенията, които взимаш, понякога са по-важни от произхода ти — отново се намеси Лерта. Думите ѝ бяха предназначени и за двамата.
— Така е — кимна Алтиарин, — или поне ми се иска да е така. Вие не знаете какъв бях някога като предводител на черните легиони, като завоевател…
— Нито вие — какъв бях аз като млад вампир — кимна Римиел, — когато жаждата за кръв бе твърде силна…
— Това е в миналото — тихо каза Лерта.
— Сега сте много далеч от това — добави и Алтира.
Алтиарин погледна благодарно дъщеря си и жена си.
— Благодаря — каза простичко той, сетне отново се обърна към Римиел, — но ние се отплеснахме. Идеята ми е, че ако овладееш боя с меч и не разчиташ само на вампирските си сили, ще станеш още по-опасен и силен. Много по-малко неща ще могат да те победят.
— Добре — кимна вампирът, — с това последното ме убеди. Защото напоследък при всяка нова среща с непознат противник откривам повече неща, които могат да ме победят.
— Римиел — меко каза Алтиарин, — престани. Леонций вече го няма.
— Какво общо има Леонций с това? — повдигна вежди вампирът.
— Всичко — отвърна черният елф. — Той е онзи, който ти е отнел предишната любов, нали? От когото си избягал. Противникът, когото не можеш да победиш. И който те е пратил право в лапите на Лихваря. И сега всеки път, когато загубиш, си спомняш за неговия велик меч.
— Това… — отвори уста Римиел.
— Но Лерта ги уби и двамата — продължи Алтиарин.
— Колко грубо! — възмути се лечителката. — Аз ги отървах от затвора, който представляваше тленният свят за тях!
— Мамо — намеси се Алтира, — за какво точно говорите?
Тя бе чувала за Лихваря и това, че баща ѝ и Римиел са се изправяли срещу него, но не знаеше подробности и не бе чувала за историята с Леонций.
— Няма значение — махна с ръка и на двете Алтиарин, след което отново се обърна към Римиел. — В Иррхас-Аббат казват, че когато паднеш, няма смисъл да живееш, че си се опозорил навеки.
Вампирът наведе глава.
— Но това не е така! — извика внезапно Алтиарин. Римиел се сепна.