И въпреки това, когато бедата долетя, на пост бе застанал тъкмо Римиел.
Пилигримите на Черното Начало продължиха по своя път пеш, минавайки през полята с бавна крачка, и всеки, който ги зърнеше дори отдалеч, внимателно ги заобикаляше. Дори представителите на Църквата на Томан, обикновено горди и самоуверени духовници, изискващи обожание и послушание, не смееха да застанат на пътя на странната дружина, която минаваше като болестотворен облак по пътя си. Ала, макар да не спираха за сън, от който нямаха нужда — за разлика от вампира, в изсушените глави на личовете имаше само спомен за някогашното съзнание — монасите не вървяха бързо и доловиха, че изостават от своята плячка. Това не зарадва техния предводител, не зарадва и събратята му. Ридпе бе още едва на половината път от Гората на Всемайката, в която живееха елфите на светлината, ала досега те очакваха да са заловили плячката си. Още червеите трябваше да усмъртят наглия вампир беглец, ала той бе намерил приятели, които да спасят жалкия му животец. После пеперудата трябваше да го отнесе при тях, за да могат да вземат безценния камък обратно, а него да накажат така, както подобава за един крадец. Не бяха помогнали и случайните неприятели, на които бегълците се натъкнаха — глупавата жена вампир и прастария, малоумен великан людоед. А сега приближаваха Ридпе, вторият град в Кралството и трябваше да действат внимателно. Там Инквизицията имаше много по-голямо влияние, а това бе риск и за тях, и за враговете им. Пилигримът не се боеше от служителите на Томан, но знаеше, че мисията му може да се обърка безкрайно, ако камъкът попадне в техните ръце. Те бяха опасни и добре защитени хора, които можеха да го забавят значително. А времето изтичаше.
Но самият камък, който онзи глупец бе задигнал, им помагаше. Те ясно долавяха мазната следа, която той оставяше в реалността, все едно по пътя им някой нареждаше факли. Усещаха скверния живот, който се надигаше от него, за да погълне света. Дочуваха телепатичния му рев от нищото, който ги насочваше към себе си. Камъкът искаше да е с тях и се мъчеше да им помогне.
Така главният пилигрим реши да се възползва от тая помощ. Той вдиша мощта на зловещото нещо, което пътуваше в джоба на нищо неподозиращия вампир, а после я издиша в шепа пепел от стар лагерен огън, край който бяха отседнали Алтиарин и приятелите му. Хитрият черен елф се бе опитал да го скрие, ала малко неща на тоя свят оставаха скрити от очите на един лич.
Страховитият монах разпери ръце и издуханата пепел полетя във въздуха. Зеленикави огньове заиграха по нея и тя започна да нараства като тъмен, черен облак, плъзгащ се да затъмни целия свят.
Пилигримите се засмяха по своя си начин, без да се движат, без да изпитват никакво друго чувство, освен злорадство. Сега нито уменията на елфа, нито силите на вампира щяха да спасят неприятелите им. Смъртта щеше да ги застигне.
А после те щяха да приберат камъка.
И да донесат края на този смешен свят.
Римиел стоеше, загърнат във вече вехтото си дълго палто, наблюдавайки нощта. Нищо не оставаше скрито за проницателните му очи — нито парченцата сняг, които вятърът навяваше, нито смелите цветя, мъчещи се да израстат въпреки суровите условия, нито дребните животни, които щъкаха из полята. Понякога той се спускаше подир някое от тях и изпиваше кръвта му, за да засити прокълнатата жажда, която измъчваше съществуванието му. Но вече и с това почти нямаше проблеми — една вечер, след като бе усетила, че гладът отново го обзема, Алтира бе настояла той да пие от нейната кръв. Римиел се бе възпротивил, а Алтиарин, както винаги, бе погледнал намръщено. Дори Лерта не се зарадва на такова предложение, но Алтира настоя, а когато тя искаше нещо, обикновено го получаваше. И се бе случило чудо — само няколко глътки от кръвта ѝ го бяха заситили така, все едно бе изсмукал голямо животно (дори наум той не искаше да каже човек). Алтира се бе намръщила, бе му казала, че той я лъже, за да не я нарани, но Римиел бе искрен и Лерта, също озадачена, го бе потвърдила. Така дори Алтиарин се успокои.
Римиел погледна към приятелите си и усети топлота да сгрява сърцето му. Той обичаше тези хора. Бе влюбен в Алтира — момичето, което го бе излекувало от всички проклятия и бе дало смисъл на живота му. И сега нямаше нужда да го крие, да го отрича, да се бори с това чувство. Мислеше, че само заради това всички изпитания в живота му са си заслужавали. Че е живял и преживял толкова много, за да намери тази девойка, тази чудесна млада жена, която му бе подарила сърцето си.