Изпитваше безкрайна обич към Лерта, жената, която го бе освободила от проклятието на Лихваря, която го бе посрещнала като син в дома, в който той бе влязъл като убиец.
А Алтиарин… Римиел се възхищаваше от черния елф. Алтиарин бе силен, смел, бе загърбил тъмното си минало, бе намерил любовта си, бе се борил за нея и я бе защитил. Римиел искаше да бъде като него, да постигне това, което той е постигнал. Сега имаше шанс да го направи — с неговата дъщеря. И черният елф не го бе спрял въпреки първоначалното си неодобрение. Вампирът изпитваше дълбока признателност към него заради това. И не само.
Но голямата битка тепърва предстоеше. Битката, която Алтиарин бе преминал, след като се бе запознал с Лерта. Римиел знаеше историята за ужасния инквизитор и неговата потеря от рицари убийци, които погубили Крау и отвлекли лечителката, за да я убият в столицата Санпар като вещица. Алтиарин ги бе настигнал и избил всичките, а накрая бе съкрушил и техния предводител в свирепа битка, в която едва не бе изгубил живота си.
Лерта разказа тази история, с гордост и любов към любимия си.
Алтиарин бе срещнал своето предизвикателство и го бе преодолял.
Сега и Римиел трябваше да се справи с пилигримите.
Усети хлад само при мисълта за тях. Те бяха ужасяващи същества. От всички в групата само той ги бе виждал в действие. Само той бе станал свидетел на ужасните заклинания и сили, които контролираха. На неестествените енергии, които им служеха. На начина, по който изменяха самата реалност с присъствието си, правейки я несигурна и податлива на собствените им желания.
Той знаеше, че единственият им път е бягството. Че ако се оставят да бъдат настигнати от онези същества, ще погинат, както бе умрял и странният старец с големия нос. Кой ли бе той? Римиел не знаеше. Но не искаше да сподели съдбата му.
И все пак не можеха вечно да бягат. Инстинктивно усещаше, че рано или късно отново ще се срещне с пилигримите и техния предводител, монаха с личинки по устните. Че ще трябва да намери начин да го победи.
Ала как? За това нямаше идея.
Внезапно очите му различиха движение в далечината, помръдване в тъмнината, зловещо сияние в зеленикав оттенък, което се носеше из полята и ухаеше на смърт.
Вампирът се изправи.
Времето за сблъсъка с пилигримите бе настъпило.
Глава XIII
— Какво е това? — попита Алтиарин. Бе изтеглил меча си, но острието стоеше наведено към земята. Черният елф усещаше, че оръжието му ще е безполезно срещу това, което се задава.
Плътна стена от пепел, горяща в зеленикави пламъци, се носеше към тях, изписвайки с вихрите си страховит череп, в чиито очни кухини блестяха призрачни огньове. Стихията изпълваше нощта с неестествено сияние, което придаваше нездрав и уродлив вид на цялата околност.
— Това са те — каза Римиел.
Нямаше нужда да уточнява кои. Само едни същества на тоя свят можеха да създадат такова нещо, да причинят такова изкривяване в законите на природата. Пилигримите. Ужасните монаси, които ги следваха още от Ледената планина и бяха пратили невиждани чудовища по петите им, без оглед на жертвите, които може да коства това. Техни бяха огромните червеи, изпълзели от снега в гората, тяхно дело бе и гигантската пеперуда, потопила кораба им по пътя към Кайнам. Нямаха съмнение в това, така, както бяха сигурни, че и приближаващото бедствие е тяхно дело.
Но този път Пилигримите се бяха постарали добре. Макар да бяха зловещи и силни, червеите и пеперудата бяха същества от плът и кръв. Можеха да бъдат наранени и убити, макар и трудно.
Това бе различно. Стена от пепел, горяща с призрачен огън, енергия на абсолютното зло, на първичния хаос, отприщена към съзиданието.
И те бяха целта ѝ.
Римиел осъзнаваше, че не може да стори нищо срещу тази магия. Че нито бързината, нито силата му, нито новопридобитите му умения в боя с меч щяха да са от значение.
Алтиарин, който бе ставал свидетел на тъмни заклинания в Иррхас-Аббат, чувстваше същото.
Дори Лерта изглеждаше уплашена.
— Това е рана в света — прошепна тя, — но дори аз няма да мога да я затворя. Не можете да си представите каква сила се иска, за да извършиш подобно нещо. Нямах представа, че личовете притежават подобна мощ. Цяло чудо е, че сме все още живи.
— Нищо ли не може да се направи? — попита Алтиарин.
— Няма да се предадем — каза обаче Алтира, — мамо, помниш ли какво направихме, когато личът се опита да те унищожи с телепатична атака?
— Обединихме умовете си — отвърна Лерта, — помня го.