— Трябва да направим същото сега — повиши глас Алтира — и то бързо!
И така двете жени — майка и дъщеря — се хванаха за ръце, а после стиснаха ръцете и на любимите си. Лерта на Алтиарин, Алтира на Римиел.
После двете вълшебници задействаха вълшебствата си и този път по-опитната се остави на по-младата да я води. Алтира успя да изгради магически щит — като лечебен мехлем срещу заразата в реалността, която личовете бяха пуснали. И неговият заряд бе любовта. Към майка ѝ, жената, която я бе научила на толкова много и я бе подкрепяла във всичко дори когато изглежда неразумно. Към баща ѝ, който винаги я бе пазил и не даваше косъм да падне от главата ѝ. И разбира се, към Римиел, мъжът, пленил сърцето ѝ, спечелил я завинаги, омагьосал я, както правилно се бе досетила майка ѝ, от съвсем малка. Алтира сега виждаше това.
Тя нямаше да позволи на никого да нарани тези хора. И ето, около четиримата заблестя меко, златисто сияние, нежно като слънчевия изгрев, като майчина милувка, като целувка на любимия по челото на неговото момиче.
Въпреки това Алтира се олюля, когато зелената стихия се удари в нейния вълшебен щит като огромна вълна, стоварваща се на брега, за да помете всичко по пътя си; като снежна лавина, погребваща цяло село; като гигантска скала, блъсната от злонамерена сила към керван. На цялата любов, която момичето изпитваше към близките си и която те и връщаха реципрочно, за да изградят защитната аура, личовете противопоставяха изгаряща, клокочеща омраза, черна ненавист, избуяла от най-тъмните кътчета на обречените им души, неистова злоба, която искаше да види как целият свят изгаря. Бурята от пепел обкръжи четиримата и ухилени черепи се появиха около тях, а от разтворените им челюсти се чуваше оглушителният смях на пилигримите. Макар и отдалеч, немъртвите монаси виждаха отлично какво става и нямаха търпение да погълнат жертвите си със злата магия, която бяха създали. Черепите от пламтяща пепел започнаха хищно да хапят вълшебната аура, вдигната от Алтира, и момичето с ужас осъзна, че магията ѝ няма да издържи. Любовта, която я сплотяваше с най-любимите ѝ хора, бе пристан на топлота пред злото на тоя свят, но пилигримите носеха със себе си тъмнина, която идваше от другаде, чудовищна черна стихия, която щеше да се наслаждава на прекършването на всичко добро и красиво.
Страх сви сърцето на момичето и аурата избледня, а горящата пепел приближи жертвите си още по-плътно. Смехът на пилигримите беше оглушителен, отекваше в ушите на четиримата, замайваше ги и ги приканваше да се предадат, да се покорят на тъмната магия.
Но Римиел стисна ръката на любимата си и волята ѝ издържа; Алтиарин стори същото с Лерта и опитната лечителка видя, че мощта на личовете е измамна, подла, че се крепи не на техните умения, а на злокобния камък, който вампирът носеше в джоба си. Това бе източникът на цялото зло, а личовете бяха само негови слуги, които се бяха свързали с тъмната му мощ като с пъпна връв, за да създадат опустошителната стихия. Веднъж забелязала тънката нишка на злото, която бе насочила черната магия към тях, Лерта без проблеми я сряза със собственото си вълшебство. Черепите около тях отвориха усти в гневен писък, който проглуши нощта, а след това се разпаднаха на облаци пепел.
Нападението бе свършило. Те бяха оцелели.
— Какво стана? — попита Алтира, залитайки от слабост. Тя бе дала много от себе си, за да вдигне магическия щит и сега бе останала съвсем без сили. Римиел я хвана и тя подпря глава на гърдите му, за миг притваряйки очи. Бе ѝ приятно да се чувства закриляна, да се опира на силното му тяло. Да знае, че той винаги ще е до нея, срещу какъвто и да е враг.
— Камъкът — каза Лерта и погледна към Римиел, — личовете използваха скритата тъмна мощ в зеления камък, за да създадат тази буря. Аз прекъснах връзката, но това, което стана е повече от тревожно. То означава, че тъмният талисман, който носиш, е разумен, Рими. Че той иска да бъде намерен.
— Разумен? — отвори уста вампирът. — Но как е възможно? Това е един камък.
— Сам знаеш, че не е така — поклати глава Лерта, — в него има нещо. Ти го долови, щом го пипна, аз го долових, щом го докоснах с магията си, а Алтира едва не бе погубена. Това е нещо неописуемо зло. Твоето решение да не го дадеш на пилигримите може би е спасило света.
— Засега — поклати глава вампирът. — Кой знае докога ще удържаме. Всяка следваща атака на тия същества става все по-опустошителна. Не знам има ли нещо на тоя свят, което може да ги спре.
— Има — отвърна Алтиарин. — Ние.
— Самочувствието ти е похвално, приятелю — отговори Римиел.
— Не е самочувствие, а трезва преценка — продължи черният елф. — Прекомерната употреба на сила не е израз на превъзходство и увереност, а обратното — на отчаяние. Ние им се изплъзваме. Скоро ще попаднем в Ридпе, град, в който Църквата е достатъчно силна, за да осуети употребата на черна магия. А оттам пътят към Горите на Всемайката е открит. Времето на пилигримите изтича, а те продължават да изостават. Притиснати са до стената и избухват в безсилна агресия.