Алтира погледна с възхищение баща си. Обожаваше тази негова черта, умението му винаги да я успокои, да ѝ вдъхне кураж, да рационализира всяка заплаха и да намери начин да я отстрани.
— Може би, Алтиарин — поклати глава Лерта, — но не прави грешката да подценяваш тези същества. Атаката им тази нощ, дори подсилена от камъка, не е израз на безсилие, а напротив — на огромна мощ. А ако наистина са притиснати до ъгъла… знаеш, че змията тогава е най-опасна.
Настъпи мълчание.
— Ако Алтиарин е прав — обади се Римиел — и наистина в Ридпе ще сме в по-голяма безопасност, предлагам да тръгваме.
И така четиримата отново тръгнаха на път. Още преди изгрева на слънцето.
Главният пилигрим сви устни и смачка една мравка, която стоеше между тях.
— Отново се изплъзнаха — обади се един от другарите му, на вид еднакъв с него, а и с всички останали. Мрачна фигура, облечена в просто расо и със сведена качулка. Изпод нея се виждаше само едно сбръчкано лице, по което лазеха насекоми. Дори устата бе свита досущ като неговата.
Главният пилигрим махна с ръка и под осмелилия се да коментира монах грейна зелен пламък. Изненаданият лич вдигна ръце и отвори уста в безмълвен писък, но призрачните огньове го погълнаха и той изчезна така, сякаш е пропаднал в яма.
След това пламъкът угасна.
— Крадците ще се отправят към Ридпе — продължи главният пилигрим, все едно нищо не е станало, — с надеждата Инквизицията да предотврати нашата намеса. Но не се знае на кого Църквата ще навреди повече. Ние сме тихи като смъртта, която се спуска над замръзналото в нощта дете, като цветето, което никне от пръстта на гроба. Ще ги настигнем и избием. Камъкът ще е в нас. И тогава Църквата изобщо няма да ни притеснява.
След тези думи личът тръгна напред. Останалите монаси го последваха, без да продумат.
Бяха научили, че мълчанието понякога наистина е по-скъпо и от злато.
Глава XIV
Ридпе смая Алтира. Тя се бе уплашила дори от Кайнам, а вторият по големина град в Кралските предели почти я ужаси. Той бе огромен и се простираше надлъж и шир, забелязвайки се отдалеч. Бе опасан от огромни крепостни стени, над които се подаваха върховете на двореца, собственост на местния благородник, и разбира се, огромната катедрала, чиито куполи бяха опасани със златното колело, символизиращо Томан Изкупителя.
Момичето се притисна до Римиел, който я прегърна.
— Не се плаши — каза ѝ той, — в големия град няма нищо страшно.
Алтиарин не изглеждаше смутен от града. И наистина, при цялото си величие, Ридпе бе като селата в подножието на Ледената планина, сравнен с Иррхас-Аббат, страховития Град на Странните Удоволствия, чиито кули стигаха до облаците и отвъд. Лерта обаче бе отвикнала от градовете и затова също се сгуши до мъжа си.
Четиримата се присъединиха към опашка, чакаща пред градските порти. Търговски кервани, монаси, рицари и обикновени селяни се бяха наредили по широк път, водещ към града. Никой не им обърна внимание, тъй като от дългото пътуване дрехите им бяха занемарени, та ги сметнаха за бедняци. За щастие обаче те вече имаха парите на контесата — макар да се разделиха с част от тях на входа на града. Оказа се, че той има входна такса от пет жълтици на човек. Лерта остави бакшиш на дебелия страж, който ѝ се усмихна доволно.
Веднъж озовали се зад градските стени на Ридпе, Лерта и Алтира се почувстваха още по-притеснени. Градът гъмжеше от народ — богати и бедни хора, устремени по своите задачи. Тесни сокаци се виеха покрай скупчени една до друга къщи, широки булеварди водеха към хубавите квартали на града, а най-големият — към огромната катедрала на Томан Изкупителя. Навсякъде имаше стражи, които следяха за реда — високи, снажни войни с тежки ризници и дълги алебарди. Но четиримата гости от Ледената планина с нищо не предизвикаха интереса им — никой не можеше да предположи, че Римиел е вампир, въпреки бледността му, тъй като той крачеше на улицата посред бял ден, а Алтиарин бе скрил острите си уши изпод кичурите на дългата си черна коса. Насочиха се към търговската част на града, тъй като там бяха странноприемниците. Алтира съвсем се шашна, когато попаднаха на градския пазар. Той бе огромен и в него можеше да се намерят всякакви неща — от храна до бижута. Най-шумни, естествено, бяха търговците на храни, предлагащи риба, меса, ранни плодове, мляко, хляб и различни тестени изделия, които изпълваха въздуха с приятни благоухания. По-тихи, но не по-малко настойчиви бяха търговците на дрехи, които, като видяха захабеното облекло на четиримата пътници, ги подканиха да си закупят нещо от роклите и палтата им. Продавачите на бижута обаче ги изгледаха презрително, очевидно преценявайки ги като неплатежоспособни клиенти.