По пътя минаха през няколко кръчми, но всички до една бяха претъпкани с народ — най-често с дебели търговци, които закусваха и обсъждаха цените на стоките. Имаше и изнурени благородници, запазили цели етажи за себе си, а на монасите никой не смееше и да взема пари, за да не привлича гнева на местния инквизитор. Римиел и Алтиарин дочуха името му — Маркус Зхул — и разбраха, че му се носи лоша слава. Той бил отскоро дошъл в града, но се прочул със своята нетолерантност към ереси и всичко, което канонът на религията му не одобрява. Не се свенял да се кара и с военните и само местният благородник успявал да му възрази.
Четиримата пътници бързо осъзнаха, че не бива да привличат вниманието на този човек. Ако научеше, че в Ридпе се разхождат вампир, елф и две магьосници, той като нищо щеше да изпрати убийците си подире им.
Тъкмо излизаха от поредната кръчма, в която нямаше места, когато пред тях мина бляскава карета, теглена от четири бели коня. Прозорецът ѝ бе отворен и от него надничаше пълен мъж с добродушно лице и червеникави коса и брада. Той разглеждаше предлаганите стоки и от време на време помахваше на някого, когото види — най-често богат търговец или благородник. Погледът му мина лежерно покрай тях, след което рязко се върна и очите му се разшириха.
— Спри! — викна той на кочияша.
Алтиарин се напрегна. Той нямаше представа кой е този човек, но случилото се не му хареса. Нима бе разпознат като елф? Все пак си имаше отличителни черти — бе по-слаб от повечето хора, с малко по-различна конструкция на лицето. Усети как Лерта стисва ръката му предупредително. Бягството нямаше да им помогне. Навсякъде из града имаше стражи.
Римиел го погледна трескаво.
— Какво ще правим?
Алтира гледаше уплашено и нямаше идея какво да стори.
В това време дебелият човек отвори вратата на каретата и излезе от нея. Бе добре облечен и имаше хубав плащ, а на кръста му бе затъкнат меч. Той тръгна към тях и им махна с ръка да се приближат към него.
Черният елф сви устни. Нямаха избор.
Тръгнаха към непознатия брадат мъж, като Алтиарин и Римиел бяха целите напрегнати. Ако се стигнеше до бой, нямаше да се дадат без съпротива. Най-малко щяха да опитат да спечелят време за Лерта и Алтира.
Но когато пълният мъж застана пред тях, на лицето му разцъфтя доволна усмивка.
— Не мога да повярвам, че Ви виждам! Вие изобщо не сте се променили!
— Нима се познаваме? — осмели се да отговори Алтиарин.
— Ха! Не ме ли помните? — повдигна вежди червенобрадият, а после поклати глава, — но пък как бихте ме познали сега. Минаха толкова години, а аз доста се промених…
И той потупа обемния си корем.
Лерта обаче бе свила очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. Внезапно отвори уста.
— Не може да бъде! — каза тя. — Арно!
— Лейди Лерта — кимна червенобрадият, — радвам се, че този път се срещаме при по-добри обстоятелства.
Оказа се, че богатият човек с каретата е Арно, младият рицар, който се бе отнасял добре с Лерта, когато тя бе отвлечена от жесток инквизитор. Бе нормално да не го познаят — в ония години той бе слабо и красиво момче, докато сега това бе останало в миналото. Арно се зарадва много да види магьосницата отново и покани нея и спътниците ѝ в каретата си.
— Нямаш представа какво влияние оказа срещата ми с теб! — заяви той. — Когато се върнах в Кралските предели, се зарекох да променя системата и оттогава не съм спрял да се боря. Реших, че е крайно време да оставим забраните и да се върнем към фундамента на нашата вяра — любовта и разбирателството. Освен това започнах кампания сред благородниците за разделяне на властите. Нека Божиите дела останат за Църквата, а държавните да са приоритет на Краля. За щастие има и духовници, които мислят като мен, но битката е трудна.
Арно продължи разказа си. Оказа се, че неговите смели постъпки му бяха спечелили доверието на краля и той го бе сложил за барон на град Ридпе, за да контрира мощното влияние на Църквата. Но духовниците бяха отвърнали на удара.
— Наскоро те назначиха за епископ на околията своя велик инквизитор, Маркус Зхул. Лош човек. Вие сигурно помните баща му.
Арно разказа на гостите си за своя нов противник, свиреп фанатик, син на зловещия стар войн, който бе отвлякъл Лерта и бе убил баща ѝ Крау.