— Трябва да ни кажеш как да ги намерим — отговори Римиел, — това може да е важно.
— Така няма да стане — поклати глава Арно, — ще трябва да дойда с вас. Монасите не споделят тайните си току-тъй, ала на мен ще се доверят. Знаем се от години. Заедно се борим с фанатиците, от една страна, и със сребролюбците, от друга.
— Арно, това е опасно — възрази Алтиарин, — нямаш представа какви противници са тези пилигрими. Каквито и неприятности да си имал с инквизиторите, те не могат да те подготвят за съществата, които вървят подире ни.
— Няма да споря с теб, макар да не бих подценявал уменията на Маркус да създава проблеми — махна с ръка благородникът, — но думите ти само ме убеждават да дойда с вас. Ако същества с такава сила са тръгнали по белия свят, значи този камък, който Римиел носи, наистина е важен, а не е добре да вървите на сляпо, без да знаете с какво си имате работа. Ще дойда с вас и толкоз.
— А нямаш ли семейство, което да се притеснява за теб? — попита Лерта.
Сянка мина по лицето на Арно.
— Имах съпруга, но я покоси болест. Двете ми деца са далеко — едното учи за адмирал, другото за рицар. Добри хлапета са, но отдавна не съм ги виждал. Ваш съм!
И Арно разпери ръце.
— Добре тогава — кимна Алтиарин, — ще се моля да не съжаляваш за решението си.
Нито Арно, нито гостите му знаеха, че един от слугите се е устремил право към катедралата на града, за да докладва на своя господар какво е видял. Инквизитор Маркус Зхул бе от крилото на фундаменталистите, които искаха Църквата да управлява с твърда ръка, но не му бяха чужди прийомите и на ония, които разчитаха на злато, за да постигнат целите си. Щом бе дошъл в града, инквизиторът веднага узна, че местният барон е обичан и ще е трудно да се тръгне открито срещу него. Щеше да му трябва някакво провинение и затова бе подкупил един от главните слуги в двореца, да следи какво прави Арно. Сега тоя човек влезе в катедралата — сграда, още по-голяма от палата на барона, ала тъмна и неприветлива, с мрачни статуи на свирепо озъбени ангели, които изпълваха душата с неясно безпокойство. Така виждаха вярата инквизиторите — като нещо, с което да вдъхнат страх у миряните и да ги накарат да живеят в послушание.
Слугата мина покрай мрачните монаси и молитвената зала и най-накрая се покатери по вито стълбище до покоите на великия инквизитор, като почука на вратите им.
— Влез — чу се дрезгав глас отвътре.
Треперещ, слугата влезе. Кабинетът на инквизитора бе пищно обзаведен. Неговият баща, инквизитор Херман, бе суров човек, отдал се на аскетичен живот, ала синът му не следваше неговия пример. Той стоеше зад сребърно бюро, а скъпи завеси се спускаха по огромния му прозорец. Носеше орнаментирана броня и меч със сложно украсена дръжка, изобразяваща моменти от живота на неговия бог Томан. Имаше сивата коса на баща си, ала лицето му не бе така огрубяло. Маркус Зхул не бе от хората, които обичат лично да ходят по опасни места.
Имаше други хора за тая работа, някои от които — негови подчинени.
Но в едно Маркус бе еднакъв със стария Херман — той бе фанатик до мозъка на костите си и смяташе, че религията трябва да ръководи всеки един миг от живота на човека, да контролира съзнанието му, да изпълва душата му с богобоязлив ужас.
— Какво искаш? — попита грубо Маркус.
Слугата предател затвори вратата зад гърба си, обърна се към инквизитора, поздрави го с угоднически тон, а после му разправи всичко, което бе видял и чул, включително имената на гостите.
Маркус разшири очите си, щом чу името на Римиел, благородника вампир, за когото Църквата погрешно смяташе, че е отишъл в небитието, и стисна зъби, щом чу името на Лерта, дъщерята на Илтера, вещица като самата нея. Преди много години баща му бе загинал в експедиция, за да я намери. Според мазния и дебел Арно — след среща с Йети, отвратителния снежен човек от планините.
Явно Арно бе излъгал.
— А останалите?
— Тази Лерта има дъщеря, господарю — рече слугата. — Казва се Алтира. Да ви кажа има нещо чудно около тях. Лерта изглежда твърде млада, за да е майка на друго момиче.
— Лерта е вещица — късо отговори инквизиторът. — С нечестиви магии тя се поддържа вечно млада.
Слугата пребледня.
— Но това е ужасно.
— Оценката ти за ставащото не ме интересува. Какво повече можеш да ми кажеш за дъщеря ѝ?
Слугата преглътна.
— Малката Алтира постоянно се движи с бледия мъж на име Римиел. Подозирам, че са любовници.
— Спести ми и подозренията си — изръмжа Маркус. — Римиел е име на вампир, ужасен злодей от историята на Кралските предели. Преди двайсет години изчезна и Църквата го сметна за мъртъв. Явно сме грешали.