— Вампир? — ахна слугата. — Нима тези създания съществуват?
— Между небесата и земята има много други сили — отговори инквизиторът, — до една пратени от Злото. Дълг на Инквизицията е да ги унищожава. Но кажи ми за четвъртия гостенин на барона. Онзи, който е съпруг на Лерта. Що за човек е той…
— Има нещо странно около него, господарю…
— Това не е изненада — отвърна Маркус, — мракът белязва ония, чиито души са обречени, за да могат Божиите слуги да ги разпознават и ликвидират. Кажи сега какво ти е направило впечатление.
— Не мога да съм сигурен, но ми се стори, че мярнах ушите му, докато той говори. Те не бяха на човек, господарю. Бяха остри и издължени.
— Елф — изръмжа инквизиторът. Той мразеше тия същества, както горската порода от едната страна на кралството, така и извратените чернокнижници отвъд Планината. Богопротивни създания. Ако можеше, щеше да ги изтреби всичките, до крак.
— Събрало се и истинско сборище на изгубени души — каза той, — цяло щастие е, че аз съм тук, за да мога да взема мерки и да въздам Божията справедливост!
— Тъй е, тъй е — съгласи се бързо слугата, — много добре казано, господарю. А сега мога ли да разчитам на своето възнаграждение?
И очите на предателя блеснаха алчно.
Инквизитор Маркус го погледна.
— Нима не си доволен, че изпълни своя дълг пред Господ?
— Аз… — слугата заекна и понечи да каже нещо, но инквизиторът не му даде шанс. С едно движение фанатикът извади меча от ножницата си и обезглави жалкия доносник на място. Сетне вдигна една златна камбана от бюрото си и нетърпеливо я разтърси. Тозчас в стаята влезе монах, който погледна трупа с безизразно изражение на лицето.
— Изчисти този боклук — нареди инквизиторът.
Монахът се подчини. Останал сам, Маркус се замисли. Случилото се не биваше да го изненадва. От няколко дни дочуваше слухове за странни, необясними явления. Реката бе донесла трупа на огромна пеперуда, същество, което не можеше да е творение на Изкупителя. От Кайнам бе долетяло писмо, известяващо го за смъртта на контеса Дезире. Според съобщението, подписано от абат Делет, домът ѝ бил намерен в ужасно състояние, пълен с насекоми, все едно не е обитаван от години.
Ето кой бе отговорен за всичко това! Вещицата, убила баща му, и старият вампир, залъгал доверчивите благородници с блясъка на златото си! Колко отслабнал бе страхът от Бога у хората, допуснали тази измет да живее и да трови с дъха си въздуха на творението!
Но Маркус знаеше как да се оправя с такива противници. Неведнъж бе срещал нечестиви врагове, магьосници или вампири. Е, не бе се изправял срещу елфи, но за всяко нещо си имаше първи път, а и имаше вяра — в Изкупителя Томан, в себе си и не на последно място, в хората си.
Инквизиторът отиде до огромен гардероб, отвори вратите му и мина през него към тайно стълбище, което слизаше надолу, към катакомбите на катедралата. Пътят го изведе до влажна килия, осветявана от кандила, в която четирима души неуморно въртяха оръжия, за да могат винаги да са готови за повелята на своя господар. Те бяха тъмни фигури, покрити с броня, едновременно здрава и лека, извлечена от паднал от небето метал. Някога от тоя метал баща му си бе изковал меча и доспехите. Маркус не бе войн като него и знаеше, че Господ не му е дал умението на виртуоз с меча, макар да имаше сигурна ръка и да бе запознат с основите на боя с хладно оръжие. Затова се бе доверил на четирима монаси, от малки обучени за убийци в лагерите на Инквизицията. На тях бе направил доспехи от тоя метал, брони, с които бяха практически неуязвими. Те бяха неговата ръка, юмрукът, който удряше всеки, дръзнал да въстане срещу него.
Бе ги нарекъл Квартета на Божия Гняв. Подходящо име, тъй като всичко, което правеше бе в името Томаново.
— Чеда мои — рече им той, щом ги видя.
Монасите спряха своята тренировка. Приличаха повече на рицари, отколкото на духовници, ала го нямаше аристократизма на благородниците. Те бяха зловещи метални фигури с прости шлемове, на които не бе изобразено нищо. Маркус познаваше ума на грешниците и знаеше, че те най се плашат от огледалния образ, отразен в шлема на убийците му, в чиито очи четяха собствените си грехове. Всеки от монасите държеше специфично оръжие — един въртеше два меча, друг — широка, двуостра брадва, трети — боздуган на верига, а четвърти имаше шипове, изскачащи от металните му ръкави.
— Отново имам нужда от вас — каза инквизиторът. — Бог ни посочи още свои врагове, които да поразим.
Глава XV
Стражът изруга. Кой можеше да тропа толкова късно вечерта? Порядъчните хора отдавна спяха. Барон Арно не връщаше никого, дошъл да проси помощ, но за тази работа си имаше приемни часове.