И все пак войникът нямаше избор. Понякога при барона идваха бедни и болни хора, които спешно имаха нужда от помощ. В един идеален свят, те щяха да идат в катедралата, където добри монаси да се погрижат за тях. Но светът не бе идеален, а инквизитор Маркус не се грижеше за никого, освен за себе си и своите монаси.
Стражът доближи портата на двореца и погледна през шпионката ѝ. Едва не си глътна езика. На каменното мостче, което отделяше палата на барона от околния град, стоеше самият инквизитор. Духовникът не бе сам — зад гърба му се забелязваха неясни сенки.
— Отворете! — властно каза Маркус Зхул.
Стражът направи знака на Колелото и дръпна вратата.
— Простете, господарю… — отвори уста той. Но една от сенките зад инквизитора пристъпи напред — висока фигура в блестяща броня, която държеше дълъг меч във всяка от ръцете си. Тя замахна с лявата си ръка и главата на стража се отдели от тялото му, след което тупна на земята, последвана от пръскащия кръв труп. На лицето остана изписано изненадано изражение.
— Какво, за Бога… — обадиха се останалите стражи, които играеха карти на една маса в антрето на двореца. Те понечиха да се изправят и да извадят оръжията си. Но бронираната фигура с двата меча ги връхлетя. Остриетата запяха кървава песен и скоро нещастните войници рухнаха на студения каменен под, с ужасени изражения на лицата и бликаща от телата им кръв.
— Бог дойде — каза тихо инквизиторът и влезе в преддверието на палата. Огледа с присвити очи обстановката. Арно бе немарлив към охраната точно както и към тялото си. Трябваше отдавна да прати хората си да го убият. Но нищо. Сега с един удар щеше да удари два… не, три заека.
Маркус се обърна към останалите си придружители — още три бронирани фигури.
— Намерете вампира, вещиците и елфа. След това ги убийте.
Войните в доспехи от звезден метал кимнаха послушно като хрътки и се спуснаха по коридорите на двореца.
— Ти — инквизиторът посочи с пръст война с двата меча, — ще ми проправиш път към барон Арно. А после аз ще си поговоря с него.
Маркус вдигна глава, а очите му блеснаха с фанатичен пламък.
— Настъпи моментът, в който град Ридпе ще научи що е то страх от Бога.
— Гладен ли си? — попита Алтира. Двамата с Римиел бяха останали сами в стаята си и бяха малко притеснени. За пръв път, откакто пеперудата ги бе нападнала, бяха в толкова интимна обстановка. Надяваха се този път нещата да не свършат така зле.
— Не — излъга вампирът. В действителност той изпитваше жажда за кръв, но слаба. Не искаше да тормози Алтира. Още му бе съвестно да пие от кръвта ѝ, независимо от нейното съгласие и това на баща ѝ. Независимо че напоследък му трябваше все по-малко, за да се засити.
— Сигурен ли си? — погледна го внимателно Алтира. Подобно на майка си, тя лесно долавяше кога някой я лъже.
— Не искам да се правиш на герой — каза тя. — Искам да си щастлив.
— Аз не съм бебе — отговори Римиел, — постоянно да трябва да бозая. Като ти казвам, че не съм гладен, значи не съм и толкова.
— Добре — въздъхна Алтира, — но после не искам да те хващам нощем да пиеш кръвта на плъхове. Отвратително е!
— Плъховете имат питателна кръв — реши да се пошегува Римиел, — те са силни животни, затова винаги оцеляват.
— Много обичаш да ме дразниш, знаеш ли — намръщи се девойката. — Или се правиш на шут, или се измъчваш от неща, за които изобщо не си виновен. Няма ли някакво средно положение?
— Ами — Римиел я приближи, — това как ти се струва?
След което я придърпа към себе си и я целуна. Устните им се сляха, а вампирът усети как момичето се притиска към него. Долови туптенето на сърцето, пулсирането на кръвта във вените, диханието, което бе по-сладко дори от кръвта ѝ. Притвори очи.
В този момент смяташе, че е най-големият щастливец на света.
Но после сетивата му доловиха нещо друго.
Той рязко се отдръпна.
— Какво има? — попита Алтира, объркана.
— Току-що се проля кръв — изсъска вампирът.
— Моля? — не разбра момичето.
— В двореца има убийци — поясни Римиел, а зъбите му се удължиха.
— О, не, пак ли? — Алтира почти се просълзи. — Няма ли край?
Преди Римиел да може да отговори, дъбовата врата към спалнята им се пръсна от удара на огромна двуостра брадва. На прага застана брониран войн, който държеше грамадното оръжие. Лицето му бе скрито от бляскав шлем, който разкриваше единствено очите — изцъклени и фанатични. Вампирът застана пред Алтира и изтегли меча си, когато огромният прозорец, който гледаше към града, се пръсна и вътре влезе втори войн със същите доспехи, но въоръжен вместо с брадва, с дълги, назъбени шипове, излизащи от металните му ръкави. За разлика от първия, който изглеждаше въплъщение на грубата сила, вторият бе неестествено пъргав и странно накланяше глава ту наляво, ту надясно, като животно, преценяващо плячката си.