Лерта погледна обезпокоена мъжа си.
— Сега идвам! — каза с безгрижен глас Алтиарин, докато тихо изтегли меча си.
Сетне приближи вратата и без предупреждение мушна направо през нея. Цялото тяло на елфа изтръпна, когато острието на меча му се счупи, а после отскочи назад с вик. Вратата на стаята, в която бяха настанени, буквално се взриви изпод удара на огромен боздуган с много метални топки, целите обсипани с шипове. Страховит войн влезе вътре, като само изцъклените му очи издаваха, че е човек — иначе приличаше на ужасно същество, излято от метал.
От звезден метал.
Алтиарин прокле наум, но на глас само каза:
— Добре са те научили да чукаш, преди да влизаш, но не си знаеш силата — каза елфът, като разпери нокти, а очите му почерняха.
Огромният човек погледна към Лерта, прецени, че е безопасна, а сетне изръмжа и се насочи към Алтиарин. Тежкият боздуган се надигна и металните топки полетяха към черния елф, който обаче успя ловко да ги избегне и се приземи на леглото. Бронираният му противник се обърна към него и отново замахна с боздугана. Алтиарин пак отскочи, този път настрана, а скъпият креват стана на трески. Лерта изпищя.
Мъжът в доспехите се обърна към нея и за четвърти път надигна страховитото си оръжие.
— Остави я! — каза с измъчен глас Алтиарин. Последното приземяване, изглежда, бе изкълчило крака му, тъй като той немощно куцукаше.
Бронираният войн отново насочи вниманието си към него и започна заканително да върти боздугана.
Черният елф погледна към Лерта. Лечителката бе пребледняла като платно. Искаше да помогне някак, но не знаеше как.
Войнът отново замахна с боздугана си, а този път Алтиарин падна назад, приземявайки се сред останките на разбитата врата и счупения си меч.
Бронираният изръмжа доволно и пак надигна боздугана.
Лерта изпищя.
А ръката на Алтиарин, хванала едно остро парче от счупения му меч, се стрелна напред. Парчето полетя и се заби право в процепа на шлема, разкриващ очите на убиеца. Чу се звук от хрущене на кости. Бронираният изтърва боздугана, вдигна ръце към главата си, после падна на колене, а накрая — по очи.
Черният елф ловко се изправи. От накуцването нямаше и следа.
— Ти си здрав! — зяпна го Лерта.
— Не беше много благородно да го заблуждавам, но вярвам, че няма да ме обадиш на Черния крал в Иррхас-Аббат — каза Алтиарин, отиде при жена си и я целуна.
— Да вървим! Алтира и Римиел може да са в беда.
Бронираният войн разпери ръце и шиповете му достигнаха двете стени на коридора, разрязвайки ги като масло. Във въздуха полетяха искри.
Римиел се олюля. Губеше кръв и не можеше да протака битката още дълго.
Затова изръмжа и се втурна към противника си, оголил зъби. Спомни си думите на Алтиарин, че вампирите често губят битки, тъй като реагират като животни и разчитат само на естествените си предимства. Точно такова впечатление искаше да направи и сега — че е подивял от болка, че напада със сляпа ярост, без никакъв план.
Бронираният войн също се затича към него, а шиповете му оставяха дълбоки бразди по стените. Когато двамата се приближиха един към друг, войнът в доспехите сключи двете си ръце, за да разсече вампира като дрипа. Римиел обаче вече бе скочил във въздуха. Той се преметна над противника си, хвана го с две ръце за шлема и извъртя главата му с всичка сила.
Вратът на убиеца се строши с гадно хрущене.
Римиел пусна бронирания войн, който падна като отсечен на студения каменен под, сетне стъпи на крака и веднага след това се олюля. Алтира обаче се озова до него и го прихвана с една ръка, доближавайки другата до устата му.
— Не приемам отказ — каза твърдо тя. Вампирът, ранен и омаломощен, нямаше избор. Дългите му зъби пронизаха плътта ѝ, а кръвта потече по гърлото му, по-сладка от мед, по-свежа от изворна вода, по-вкусна от топло мляко. Но едва изпил няколко глътки, Римиел усети, че е заситен. По тялото му пробяга тръпка и раните му се изцериха. Той усети как се изпълва с нови сили и откъсна уста от ръката на любимата си.
— Достатъчно — каза той.
— Глупости, Римиел! — избухна Алтира и той видя, че по бузите и се стичат сълзи. — И комар би изпил повече!
— Спокойно, всичко е наред — вампирът я притисна до себе си и я целуна. Прегръдката му бе силна, уверена. Момичето осъзна, че любимият ѝ е добре, колкото и невероятно да бе това. Тя се притисна до него и в един миг всичко остана надалеч от тях: битките, заплахата, загадката кои са тези бронирани войни. Съществуваха само те двамата и нямаха нужда от нищо повече.
За какво обаче са бащите, ако не да развалят един вълшебен миг?
— Съжалявам, ако прекъсвам нещо — обади се Алтиарин, който се бе появил на коридора.