Иззад шлема долетя глух смях.
Алтиарин отстъпи назад към ъгъла на коридора.
— Римиел — прошепна той, — бягай. Този враг не е по силите ни. Изведи Лерта и Алтира.
Но вампирът бе изчезнал.
Черният елф преглътна. Явно и Римиел бе стигнал до същия извод и бе използвал нечовешката си бързина, за да се върне назад. Не можеше да го вини. Това бе правилният избор.
Просто не очакваше, че ще бъде оставен така.
Бронираният войн продължаваше да се смее глухо, очевидно наслаждавайки се на паниката на жертвата си. Нямаше закъде да бърза. Алтиарин този път бе напълно безпомощен. Ако се опиташе да избяга, убиецът щеше да го прониже в гръб. Не можеше да отскочи — бягайки от едното острие, щеше да бъде посечен от другото.
В този момент Римиел се стовари от тавана върху противника си, след като се бе покатерил там като муха. Обезоръжен от могъщия си противник, вампирът се бе шмугнал иззад ъгъла на коридора, правейки се, че бяга, а оттам със светкавична бързина се бе покатерил по стената към високия, скрит в сенки таван, пробивайки със силните си пръсти дупки в камъните му, като така се бе задържал да не падне. Стремейки се да не вдига шум, но и да не губи време, той бе допълзял като паяк над врага си, а през цялото време се молеше приятелят му да оцелее достатъчно дълго. За нещастие Алтиарин бе обезоръжен твърде бързо, по-бързо, отколкото вампирът бе допускал, че е възможно. Убиецът обаче не го беше довършил, решен да се наслаждава на ужаса, който жертвата му изпитваше.
Сега обаче вампирът падна зад него, бърз като светкавица, хвана с две ръце шлема му, както бе направил с неговия събрат, и силно завъртя главата му настрани. И този убиец падна със счупен врат, без дори да разбере какво го е убило.
Бронираната фигура се свлече на пода.
— Това бе впечатляващо — каза Алтиарин.
Римиел пусна жертвата си и доближи черният елф.
— Добре ли си? — попита той разтревожен.
— Да — кимна Алтиарин, — като изключим това, че ми е накърнено самочувствието. Бях само компетентен зрител на случващото се. Дори не можах да го забавя.
— Направи достатъчно. Аз съм този, който трябва да се извини, Алти. Не исках да те оставям сам срещу това чудовище, но нямаше как да ти помогна. Ако нещо бе станало… — вампирът не довърши.
— Нищо обаче не стана, благодарение на теб — вдигна ръка черният елф, — вече стана това, което искаше, приятелю. Сега бе мой ред да се опра на теб.
В този момент дойдоха Лерта и Алтира.
— Как… — очите на лечителката се разшириха.
— Бе ред на Римиел да ме спасява — отвърна Алтиарин.
Алтира погледна към любимия си с благодарност и го целуна, а после прегърна и баща си.
Когато се разделиха, черният елф каза:
— Още нищо не е свършило. Трябва да намерим Арно.
— Поне вече имаме това — каза Римиел, вдигайки странното оръжие на убиеца. Той разгледа намръщен дръжката му, сетне натисна нещо по нея и с щракане двата меча се разделиха. Той подхвърли един на черния елф.
— След теб, учителю — усмихна се вампирът.
— Надявам се, че не долавям насмешка в гласа ти — отговори Алтиарин.
— Бих ли посмял?
— Все още не си надминал учителя си.
— Разбира се, че не съм.
— Момчета! — повиши глас Лерта. — Имаме и по-важна работа от това да се надприказвате.
Ала когато видя Алтира, гледаща с възхищение баща си и любимия си, не можа да сдържи усмивката си.
Но после се сети за Арно и щастието ѝ угасна. Четиримата се затичаха към покоите му.
Маркус най-сетне притисна Арно към стената. Битката с дебелака му бе отнела повече време от очакваното. Арно бе в по-добра форма, отколкото изглеждаше. Но все пак си оставаше шишко и еретик, а с инквизитор Маркус бе волята Божия.
Остриетата на двамата се бяха кръстосали, а Арно опираше с гръб стената на спалнята. Маркус натисна с меча си и опря сабята на барона до собственото му гърло.
— Господ най-сетне ще накаже грешната ти душа — изръмжа инквизиторът.
В този момент Арно направи нещо неочаквано — удари го с огромния си корем. Маркус изгуби равновесие и падна назад, а Арно удари със сабята си. Мечът изхвърча от ръцете на инквизитора, а миг по-късно сабята на барона докосна неговото гърло.
— Баща ти беше голям войн — каза тежко Арно, — но явно от него си наследил само лошото. Играта свърши, Маркус. Интересно ми е как ще погледнат хората на касапницата, която извърши в моя дворец.
— Ще погледнат добре, щом разберат, че дружиш с вещици и вампири! — изграчи инквизиторът с мораво от яд лице. — Освен това не мисли, че си спечелил. Моите убийци скоро ще дойдат и ще те заколят като свиня за Рождение Томаново.