Настъпи мълчание.
— В такъв случай да тръгваме — каза накрая Алтиарин. — Колкото по-бързо свършим работа в онзи манастир, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш в този град. Той ще има нужда от теб, особено сега, след провала на своя епископ.
Маркус Зхул се събуди от студен допир по кожата си. Той отвори очи и с отвращение видя как дълга стоножка пълзи досами лицето му. Понечи да стане, но усети, че е вързан.
Огледа се. Какъв късмет! Зората едва се пукваше, а онези глупаци си бяха тръгнали. Сега щеше да намери проклетия свитък и да го изгори. Сетне да каже, че баронът е полудял и е изклал всички с помощта на вампир и черен елф. Да, точно така щеше да направи!
Какъв глупак бе Арно, че го бе оставил жив! Колко безсрамен бе, задето бе заминал, изоставяйки града, за да ходи да се съветва с други еретици!
Маркус се опита да се освободи, напрегна се да охлаби въжетата. Но уви, те бяха здраво стегнати. Инквизиторът зави от яд и безсилие. В този миг видя фигурите на монаси и замръзна.
Негови братя!
Усети как някой с крак завърта тялото му и почувства, че лицето му пламва. Какво унижение! Който и да бе непредвидливият монах, щеше да си плати за обидата.
Усети как някаква ръка маха кърпата от устата му и се развика:
— Веднага ме отвържете! Ерес! В града има убийци!
— Тихо, инквизиторе — отвърна студен глас. Маркус погледна нагоре и потръпна. Над него се бе надвесила закачулена фигура. Лицето ѝ почти не се виждаше, но и малкото, което се показваше, бе достатъчно. Дори на неясната светлина на утрото личеше как в плътта на монаха пъплят насекоми, а самата тя се разлага.
Що за привидение бе това, помисли си Маркус и изтръпна.
— Кажете какво се е случило. Някой грешник е постъпил зле с вас. Да не е един вампир, с кестенява коса и дълго палто? Той е крадец, инквизиторе. Лош човек.
— Крадец и убиец! — кресна Маркус, окуражен от думите на зловещата фигура. — Дойде заедно с…
И инквизиторът разказа цялата злощастна история, как вещицата и вампирът бяха отседнали при барона еретик, как той бе дошъл със смели войни на вярата да прочисти езическото сборище и как се бяха отнесли с него. Пилигримът го слуша внимателно, докато в един момент тирадата не му омръзна. Тогава отвори уста и без предупреждение повърна върху лицето на нещастния инквизитор цял фонтан личинки. Маркус отвори уста да изпищи, но отвратителните животинки изпълниха устата, носа, очите и ушите му, стръвно разкъсвайки кожата, плътта, а накрая и костите му. За броени секунди цялата глава на инквизитора бе изядена, а личинките се плъзнаха към останките от тялото и по пода, търсейки още трупове, с които да залъжат неутолимия си апетит.
Пилигримът се изправи и стисна зъби. Бе положил толкова усилия да настигне противниците си, дори бе използвал магията си, за да изкриви реалността и да преодолее разстоянията по-бързо — нещо, което го бе изтощило неимоверно. Но напразно, враговете му отново се бяха измъкнали, а палячото в краката му дори не бе успял да ги забави.
И все пак вече бе много по-близо до тях. Трябваше да се напрегне още малко и те щяха да му паднат в ръчичките.
И тогава светът щеше да сподели незавидната участ на инквизитор Маркус.
Глава XVI
Излязоха от града призори, скрили лица изпод качулките на тъмнозелените плащове, които Арно им бе дал. Времето бе в съзвучие с настроението им — небето осъмна с гъсти, черни облаци, от които закапаха тежки капки дъжд. Бяха яхнали конете, които иначе теглеха каретата на барона. Животните по чудо бяха останали пощадени от безмилостния касапин, който бе изклал слугите и стражите в двореца, но миризмата на кръв ги бе подлудила. Само успокояващото присъствие на Лерта бе позволило на петимата да възседнат животните. Баронът и Алтиарин яздеха сами, конят на Лерта, освен с нея, бе натоварен и с малко багаж — храна, дрехи и завивки за из път, а Римиел яздеше с Алтира, която го бе прегърнала през кръста. Петимата минаха в галоп по тихите улици на Ридпе — още бе рано и хората не се бяха събудили — след което Арно, скрит иззад качулката си, бе пуснал изходна такса за групата. Няколко часа по-късно градът бе останал далеч зад тях. Препускаха бързо, тъй като знаеха, че ако представители на духовенството ги спрат, пътуването им ще пропадне. Но имаше и нещо друго, което Римиел смътно усещаше. Зеленият камък в джоба му натежаваше, а той все по-често се сещаше за злокобното му присъствие. Алтира донякъде го разсейваше, но въпреки това вампирът долавяше, че личовете приближават. Не можеше да го докаже, но го чувстваше с подсъзнанието си и това го изпълваше с безпокойство. Бе горд от начина, по който се бе справил с убийците на Инквизицията. От това, че този път той бе спасил Алтиарин, а не обратното.