Но знаеше, че нито наученото от черния елф, нито новите мечове от звезден метал, които той и приятелят му носеха, ще помогнат срещу мрачните пилигрими.
Яздиха през целия ден и до късно вечерта, макар понякога да позволяваха на конете да минат от галоп в тръс, за да не паднат от изтощение. Лерта и Алтира пък използваха магиите си, за да вдъхват нови сили в животните. Това обаче изтощаваше тях и затова, когато групичката най-сетне спря да бивакува в една долчинка, двете жени бяха капнали от умора. Римиел остана на пост, докато приятелите му един по един заспиваха едва след няколко залъка за вечеря. Дори иначе обичащият храната Арно яде малко, след което заспа, свил се почти надве в отчаян опит да се стопли. Алтира легна между родителите си, като малко дете. Всички стояха близо до конете. Бе им студено — дъждът бе намалял, но на негово място се бе появил пронизващ вятър. Не можеха да напалят огън, донякъде и от страх да не привлекат нежелано внимание.
Така продължиха и през следващите няколко дни, а само лечителските умения на Лерта и дъщеря ѝ предпазиха Алтиарин и Арно от опасни простуди. Пътят ги изведе към по-нецивилизовани места. Дървета отново започнаха да никнат по пътя им, а градовете и дори селата останаха зад гърба им. Приближаваха древния лес на Всемайката, там, където живееха светлите елфи. Гората още не се виждаше, но колкото повече я приближаваха, толкова по-угнетен се чувстваше Алтиарин. Черният елф не споделяше опасенията си с останалите, за да не ги плаши, но знаеше, че братовчедите му няма да са никак щастливи да го видят. Елфите на светлината се мразеха с обитателите на Иррхас-Аббат, а на младини той бе водил експедиции срещу тях, кръстосвайки меч с някои от най-изкусните им бойци. Още помнеше битката си с могъща елфа, която въртеше меча по-ловко и от него. Тя бе част от отряд елфи, притекли се на помощ на джуджетата по време на онази съдбовна мисия, когато жреците от Иррхас-Аббат бяха убили първата му любов, Лертиена. Казваше се Инувиел и бе организирала защитата на Брулените брегове — родината на джуджетата, борейки се редом с тях и не по-зле от най-свирепите им войни. Мнозина от събратята му паднаха под ударите и, преди той да я посече в страховит дуел, който черните трубадури от отряда му възпяха в песен. Тя бе по-ловка и от него, но той бе мъж и поради това физически по-силен, а в крайна сметка имаше и коварство, срещу което тя не можа да противодейства. Бе излязъл победител и в това съревнование, и във войната, а предвожданите от него черни елфи опожариха джуджешките градове и отмъкнаха трупаните векове наред съкровища. Но удоволствието от победата го нямаше — джуджетата и техните съюзници бяха продали живота си скъпо и прескъпо и мнозина от собствените му събратя бяха погинали. А по-късно животът му се бе променил напълно…
Оттогава бяха минали повече от две десетилетия. Но това време бе нищо за един елф — Алтиарин се опасяваше, че тя има близки в Древния лес, които ще си спомнят за прегрешението му.
Алтиарин не знаеше, че Римиел също носи в себе си подобна тревога. Преди много, много години той бе живял по тия места. Това бе след ужасната сделка, която бе сключил с Лихваря, но преди откритието на съкровището, направило го богат. Бе срещнал друг огромен върколак, воин от племе, което още не се бе покорило на Кралските предели. Днес нямаше територия на хората, която да не превива гръб пред короната в Санпар, но някога, преди близо три столетия, нещата не бяха стояли така. Върколакът използваше силите си, за да пази независимостта на своето племе и покосяваше много от човешките рицари, дошли да го покорят. С Римиел се бяха срещнали случайно и решиха да обединят силите си. Един ден обаче, след битка, в която бе разкъсал дузина инквизитори, върколакът подивя напълно и го нападна. Римиел бе принуден да отнеме живота му, но нещата не бяха свършили дотук. Без да се е възстановил напълно от сблъсъка, той попадна на нов враг — рицар, какъвто дотогава не бе виждал — сияен войн, в чиито доспехи имаше преплетени горски листа. Той бе елф, решил да отнеме живота на чудовищните владетели, живеещи тъй близо до неговия Лес. Половината му работа бе свършена, но рицарят елф искаше и вампирът да падне мъртъв до върколака. Не помогнаха обещанията на Римиел сам да напусне тази околия. Елфът го нападна и вампирът нямаше друг избор, освен да убие и него.
Оттогава насам не бе приближавал земите на светлите елфи. Бяха минали много години, а споменът за вълчето племе бе избледнял в историята.
Но елфите, макар и не безсмъртни като вампирите, бяха дълговечни и мнозина бяха по-стари от него. Нямаше да се учуди, ако още го помнят.