Накрая Гората се ширна пред тях, но не по начин, който можеха да си представят. Пътят им в един момент рязко пропадаше като пропаст напред, а елфическата дъбрава се простираше на дъното ѝ и нататък, докъдето поглед стигаше.
— Но как ще стигнем дотам? — попита Алтиарин, а сърцето му се сви. — Виждам леса, ала той е недостъпен за нас.
— Монасите знаят пътя — успокои го Арно, — а манастирът им не е далеч.
Въпреки думите на барона, изгубиха още половин ден в езда из храсталаците, обрасли краищата на пътя, докато най-сетне не стигнаха самотен манастир, издигнат досами ръба на пропастта, надвесен над Древния Лес на Всемайката.
Когато го приближиха, видяха, че на входа му се е появил висок старец с рошава сива брада и рунтави, смръщени вежди. Беше облечен с грубо вълнено расо и носеше на гърдите си метално колело, символ на Томан Изкупителя. Когато обаче позна Арно, лицето му се отпусна и той се усмихна.
— Арно, стари приятелю, добре си дошъл! — извика той. — От години не си идвал при нас!
— Държавните дела ме държаха далеч от храма, абате Калимент — отговори благородникът, слизайки от коня, — ала сега идвам по още по-важни задачи.
— Не ще и дума, щом си оставил Ридпе в ръцете на Маркус — отговори свещеникът.
— Маркус вече няма да контролира Ридпе, приятелю — поклати глава Арно, — той дойде с убийци в двореца ми, ала бе победен, благодарение на тези мои приятели.
И той представи спътниците си, които също слязоха от конете.
Абатът радушно кимна при вида на Лерта и дъщеря ѝ, стресна се от черния елф и се обърка много от твърдението на Арно, че той не е техен враг, но когато съзря Римиел, на старческото му лице се изписа открита враждебност.
— Не ми водиш приятели, Арно, а убийци — процеди Калимент, — не съм против заниманията с вълшебства, стига да са за доброто на хората, мога дори да приема, че елф на мрака е видял светлината, колкото и невероятно да звучи, но да ми доведеш крачещ мъртвец, отказал да приеме присъдата на своя Бог, е прекалено.
— Римиел е човек, на когото моите приятели имат доверие — каза Арно, — а щом те му имат доверие, аз също му се доверявам. Не е ли казано да не съдиш другите за това какви са?
— Казано е — рече абат Калимент — и както виждаш аз приемам дори този Алтиарин, макар да съм чувал ужасни истории за командир на черните елфи със същото име. Но Римиел е вампир, добре известен на всеки, занимавал се поне малко с история, макар това, че го виждам посред бял ден, да е нещо ново и ужасно, което легендите не споменават. Ала написаното за него в старите свитъци е достатъчно красноречиво. Нощният ужас на Тарр, кръвосмучещият в тъмнината, тиранинът от покрайнините, палачът на върколака.
— Какъв е този върколак, Римиел? — попита Алтира.
— Боен другар — тихо отговори вампирът, — който вече не е между живите.
— Нещо, в което ти си съпричастен — упрекна го Калимент.
— Нямах избор — отговори тихо Римиел.
— Винаги има избор! — не се съгласи абатът, а после се обърна към Арно: — Не мога да те приема с такива гости, приятелю. Съжалявам, че си бил целия път напразно.
— Наистина е било напразно — каза Лерта. — И тук монасите първо съдят, а после помагат. Вие дори не чухте историята ни.
Абат Калимент сви устни.
— Не сте права — каза накрая той. — Ние не сме свирепи монаси на Инквизицията, нито сребролюбци като абат Делет. Търсим истината.
— Затова и дойдохме при вас — намеси се Алтиарин, — преследвани сме от личове, наричащи се Пилигримите на Черното Начало. Знаете ли нещо за тях?
Абат Калимент пребледня, като чу тези думи, и се олюля. Барон Арно пристъпи напред и го подхвана.
— Отче, добре ли сте?
— Влезте в манастира — прошепна той накрая и направи знакът на Колелото — но… — очите му се спряха на вампира — без нашата благословия. Нашият манастир е свято място и има аура, която отблъсква злите сили. Вашето място не е сред нас. Допускаме ви само защото споменахте това… име. А има сили, пред които дори Вие бледнеете, вампире.
Римиел отклони глава.
— Не му обръщай внимание — каза Алтира и го целуна по устните. Той леко се усмихна.
Свещеникът изсумтя.
— И продължавате да пръскате грях — сетне махна с ръка, — но живеем във времена, в който сме принудени да работим с какви ли не съюзници. Заповядайте.
И абат Калимент влезе в сградата на манастира, макар и не преди да остави конете в малка, но топла и приятна за животните конюшня.
Долният етаж на сградата бе предназначен за молитви, но той ги поведе към горните, в които бяха килии за живеене. В манастира имаше малко монаси, всички, от които загледаха подозрително гостите.