Преследването най-после бе завършило. Враговете бяха паднали в ръцете му. Скоро Детето на Господаря щеше да се излюпи.
И с това историята на континента Тарр, а и на целия свят, щеше да завърши.
Пилигримите на Черното Начало тръгнаха към манастира, от който всичко бе започнало.
Глава XVIII
Както винаги, абат Калимент стана по-рано от всички. Макар и най-възрастен, той работеше най-много и поради това другите монаси го уважаваха. Тръгна по смълчаните коридори на манастира и направи знака на Колелото, щом мина покрай килиите на гостите си. Не знаеше дали не прави грешка, задето бе подслонил вампир и елф на мрака. В старите ръкописи имаше лоши сведения точно за тези двамата, Римиел и Алтиарин, които не бяха донесли нищо добро на света. А дори да можеше да допусне, че в елфа има някакво добро, то вероятността вампирът да е нещо друго, освен хищник бе нищожна. Абат Калимент се смущаваше от това, че ларвата на Кракена е попаднала тъкмо у такова същество, но знаеше, че понякога съдбата си прави жестоки шеги.
Старият монах стигна трапезарията. Бе изключително хладно и той потрепери въпреки дебелото си расо. Мина покрай малка вратичка в кухнята, а оттам отвори долап и започна да сипва сушено месо и сирене за из път. Предполагаше, че по изгрев великият свещенослужител Телмакин вече ще е пристигнал. Той му бе пратил ястреба още предната вечер, а елфите умееха да реагират по-бързо, отколкото е възможно. Бе му писал всичко — кои са гостите им, какво са вършили преди и какво твърдят, че правят сега. Смяташе, че елфът ще знае как да постъпи. Телмакин бе много по-мъдър от него — абат Калимент бе достатъчно смирен, за да не се срамува да го признае.
Старият свещеник бръкна в една кошница с ядки и нададе вик на погнуса, когато напипа нещо меко и слузесто. Отдръпна бързо ръката си и видя, че на пръстите му се е залепил гол охлюв. Монахът се отърка в ръба на долапа, пред който се бе навел, и отстъпи назад.
Откъде се бе вмъкнал този плужек?
— За път ли се готвите, абате? — дочу той непознат глас откъм гърба си и рязко се обърна. Видя, че зад него са застанали няколко закачулени фигури. Имаше нещо неестествено в тях — те стояха напълно неподвижни, а малкото плът, която оставаше видима под качулките им, изглеждаше нездрава на вид, сякаш монасите бяха болни от чума.
Но Калимент не бе глупак — той знаеше достатъчно от покойния брат Доменикан, за да разбере какви чудовищни гости са му дошли.
— Корфин — прошепна.
Предводителят на пилигримите кимна.
— Добре е, че има кой да ме помни — отбеляза присмехулно.
— Как влезе? — попита абатът с пресъхнала уста. — Силата на Томан…
— Явно е недостатъчна — подигравателно отвърна Корфин. — Ако ти се живее, ще дойдеш с мен.
Ръката на лича внезапно се стрелна напред и стисна Калимент за китката. Абатът потрепери от погнуса — допирът на Корфин бе като на отдавна изсъхнал труп, но в кожата му, противно на всякаква логика, пъплеха гнусни насекоми, които скоро полазиха и по неговата ръка.
— Хайде, абате — каза меко Корфин, — последвайте ме!
И личът, следван от своите себеподобни, отведе стария свещеник обратно в трапезарията.
— Чудесно сте запазили манастирчето — отбеляза главният пилигрим, — дори е по-китно, отколкото го помня.
— Как си могъл, Корфин — процеди абат Калимент, — как си могъл да се откажеш от нашия бог, от нашия орден. За какво?
— За сила, разбира се — отвърна небрежно личът, — за какво друго. Силните управляват слабите, тъй е било, тъй и ще бъде. А най-силен измежду всички е Господарят Кракен. Нито твоят бог, нито тези на елфите могат да се мерят с него.
— Той е едно нищо, Корфин — повиши глас абатът.
Личът се обърна и го зашлеви през лицето. Калимент усети как долната му устна се сцепва и вкуси собствената си кръв.
— Не богохулствай — изръмжа главният пилигрим. — Господарят Кракен държи ключа към всичко. Той е всичко. И скоро ще владее и това смешно творение.
— И къде оставаме ние в него, Корфин? — осмели се да попита абатът.
Личът не отговори, а само се усмихна. Един дъждовен червей плъзна по венците му.
— Сбери монасите си, абат Калимент.
— За какво са ти? — попита старецът. — Не можеш ли…
— Просто да убия гостите и да взема камъка? — довърши личът.
Лицето на абат Калимент пламна. Не можеше да повярва, че едва не е предложил такова нещо. И все пак… гостите му бяха нечестиви, а…
Корфин се засмя и прекъсна мисълта на абата.
— Ето, виждаш ли колко е слаб Томан всъщност? Той разчита на това, че се обичате помежду си, а вие се мразите и постоянно се осъждате. Кой бил такъв, кой инакъв… омразата е единственото постоянно нещо. Аз поне не съм лицемерен, когато го казвам.