— Махни се оттук, нечиста душо! — извика Калимент и вдигна ръка, а в нея се появи сияйно копие от чиста светлина, което той метна към главния пилигрим. Но Корфин го посрещна с грозен кикот, а копието се разпадна на бледи искрици, които също угаснаха. Архиличът се къпеше в сиянието на ужасното Дете на Кракена, което бавно, но сигурно се излюпваше, а магията му поддържаше процеса. Абат Калимент разбра, че не ще може да разбие тази връзка и сърцето му се изпълни със страх, ала после страхът отстъпи място на безответна вяра в Бога, на когото бе обрекъл живота си. Томан нямаше да го остави, но времето му на тая земя бе свършило. Калимент разбра какво трябва да стори — да последва примера на Онзи, който толкова обичаше. Старецът извика и се хвърли тичешком към зловещия архилич, а цялото му тяло блесна в сияйна светлина. Корфин изръмжа и около силуета му грейнаха омразните зеленикави сияния, ала светлината около Калимент ги разсея и абатът се блъсна във вехтото тяло на мъртвеца, понасяйки го към широкия прозорец, гледащ към бездната, водеща до древния Лес на Всемайката. Архиличът разбра какво прави неговият опонент и от устата му заклокочи сатанински рев. Чудовищни паразити изригнаха от тялото му, а безоките им глави се вкопчиха в жилавото тяло на Калимент, отваряйки рани в него. Личът надигна ръка и започна да дере по лицето своя враг, украсявайки го с кървави бразди.
Но усилията му бяха напразни — абат Калимент го избута до прозореца и двамата разбиха украсеното с красиви рисунки стъкло, за да паднат от огромна височина в дерето. Чу се страховит тътен и всичко се освети от ярка бяла светлина, а яйцето падна на каменния под, отново ставайки напукан камък. Миг по-късно го последваха жертвите му, които се проснаха по очи на земята. И не бе случайно, че веднага щом се съвзеха, те първо се втурнаха един към друг и се прегърнаха — Алтиарин и Лерта, Римиел и Алтира, а после всички заедно. Така останаха не миг, а час, преди да успеят да се съвземат.
— Какво стана — попита накрая вампирът, неосъзнаващ случилото се.
— Бог Томан е истински — отговори Лерта, а на лицето и бе изписано безкрайно удивление — и ни обича. Нищо друго няма значение.
Алтиарин я погледна изумено.
— Мислех, че не вярваш в митовете?
— Това, което стана, на мит ли ти прилича? — попита Лерта. — Не, то бе истинско и прекрасно.
— Но всички хора, които умряха… — поклати глава Римиел — монасите, горкичкия Арно…
— Сега те са на по-добро място — отговори Лерта — слаба утеха, наистина, ала за нас, живите. За тях означава всичко.
— Значи битката свърши? — попита Алтира, все още гушната в любимия си. — Спечелихме ли?
— Не — отвърна баща ѝ и приближи падналия камък. Макар и слабо, той продължаваше да сияе, а пукнатините по повърхността му приличаха на пропасти към чужди и враждебни вселени.
Алтиарин вдигна камъка.
— Това трябва да отиде във Водопада на Зората.
— Но как? — попита Римиел. — Как ще намерим пътя към Леса?
— То се страхува — внезапно каза Алтира. Майка ѝ я погледна рязко.
— Нима ти го докосваш с магията си?
— Не нарочно — отговори дъщеря и, — но чувствам страха му. То се уплаши от светлината и знае, че някъде наблизо дебне неговият край. Дори долавям посоката, от която иде страха му.
Момичето погледна спътниците си.
— Мисля, че мога да намеря пътеката — каза.
— Това е добре — кимна Алтиарин, — да тръгваме тогава.
— Добре — кимна Римиел, — но аз ще нося камъка. Черният елф го погледна.
— Няма нужда да вървиш сам — отвърна му той.
— Зная — отговори вампирът — и няма. Но тази тежест е моя. Алтиарин кимна и му подаде камъка. Римиел го взе и бързо го пусна в джоба си.
След което четиримата тръгнаха на път.
Жрецът на Рамакар отклони поглед от далечния манастир и погледна към убития ястреб в краката си. Странните сияния, огрели сградата, му бяха казали всичко. Пилигримите на Черното Начало и светите монаси на Томан се бяха избили взаимно така, както се бе надявал. Въпреки това бе сигурен, че камъкът на Кракена още съществува и че изменникът ще се погрижи съдържанието му никога да не се излюпи.
Точно както Сталкерите на Мрака бяха предвидили. И когато това станеше, Алтиарин щеше да си плати за всички предателства към Черния крал на Иррхас-Аббат.
Глава XIX
Пътят ги отведе към таен проход в самия манастир. Той се намираше зад гонга, който отец Калимент бе ударил за последния злополучен призив към своя орден. Това стана, след като четиримата направиха още едно зловещо откритие — личовете бяха погубили и конете им така, както бяха убили и монасите. Останали без животни и без път, по който да вървят, те бяха изпаднали в безизходица. Тогава Алтира реши да се довери на магията си и затвори очи, за да се остави на чувствата да я водят. Така нещо я накара да се върне към столовата, в която се бе състояла решителната битка с немъртвите пилигрими и да мине зад гонга. Там намери врата, която водеше към вити стълби надолу. Миризмата, идваща от тях обаче, не бе на застояло, а и усетът на младата вълшебница бе безпогрешен. Затова спътниците ѝ я последваха.