Слизаха дълго, като не спираха да се чудят кой и как е изваял прохода в масивната скала. Най-накрая стигнаха друга врата. Когато я отвориха, се озоваха сред приказно красива местност. Високи дървета се издигаха пред тях, слънцето бе по-ярко, отколкото където и да е било другаде по света, а сияйни реки извираха изпод земята и се насочваха навътре към гората. Лерта и Алтира усетиха, че въздухът буквално ухае на магия, но не някое злонамерено заклинание, а напротив — вълшебство на доброта и покой, по-меко от пух, по-сладко от мед. Алтиарин зяпаше в почуда местността около себе си. Отрасъл в мрачния и далечен Иррхас-Аббат, той не можеше да си представи, че съществува място на такова спокойствие. Дори Римиел изпита невероятно чувство на наслада и макар да нямаше потребност да диша, за да живее, си пое дълбока, сладка глътка въздух, която сякаш засити глада му, все едно е пил кръв, но без чувството за вина, което го глождеше след това.
Четиримата тръгнаха по една пътека от посипани бели камъчета и вървяха, без да говорят, любувайки се на невероятната красота около тях. Чувстваха се като извадени от техния свят и озовали се в приказка.
Колкото повече вървяха, толкова повече дърветата наоколо се сгъстяваха, ала не ставаше по-тъмно. По листенцата на дърветата имаше странна, сияйна, и подобна на кристали роса, в която слънчевите лъчи се отразяваха, така че всичко беше невероятно красиво и блестящо.
Постепенно четиримата се отпуснаха и се хванаха за ръце по двойки — Алтиарин стисна дланта на Лерта, Римиел — на Алтира. И вървяха безгрижни по пътеката, а тревогите останаха извън ума им — за преследвалите ги доскоро пилигрими, за зловещото яйце в джоба на вампира, дори за собствените им прегрешения към обитателите на тази странна гора.
Вървейки така — весели и щастливи по бялата пътека — ги обзе такова въодушевление, че се чувстваха готови да литнат. Докато напредваха по пътя обаче, съвсем не разбраха кога елфите на светлината са ги обкръжили. Внезапно гората около тях оживя — от дърветата се спуснаха сенки, които се превърнаха в красиви, стройни войни, чиито тела бяха покрити със странни дрехи като от листа. Лицата им бяха строги, а мускулестите им ръце бяха опънали лъкове. Заострените уши и златистите коси издаваха расата им.
Обкръжени, четиримата пътници сякаш се събудиха от транс. Алтиарин тръсна глава и се прокле за непредпазливостта, Римиел притисна Алтира по-близо до себе си. Само Лерта запази спокойствие и се довери на доброто чувство, което гората около нея излъчваше.
Постепенно от дърветата излязоха още сенки — фигури в брони, подобни на рицарски, ала някак по-леки и отново увити в гъста растителност. Накрая по пътеката пред тях се появи висока фигура на царствен елф, а присъствието му едва не ги накара да паднат на колене. Той бе по-едър от събратята си и бе облечен в странна дреха — като от бръшлян; плащ от треви се спускаше и по раменете му, а на лицето му, над носа, имаше подобна на домино маска, ала отново направена от листа. Очите, които се виждаха иззад нея, бяха изумителни — елфът нямаше ириси и зеници като останалите, а окото му приличаше на небе, скрито от облаци и мъгли. Той спря пред тях и се подпря на дълъг, кристален жезъл, който носеше в дясната си ръка.
— Аз съм Телмакин — каза елфът на езика, който само обитателите на Леса на Всемайката и Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, разбираха, — върховният свещенослужител на Всемайката, нейният глас на тоя свят.
— Аз съм Алтиарин — отговори черният елф, който единствен го разбра, на същия език, — знам, какво мислите, когато ме виждате, но…
— Знаем кой си — отвърна Телмакин, като от елфически премина на човешки — щом кракът ти стъпи в нашата дъбрава, усетихме как над земите ни се спуска сянка, а щом те съзряхме, разбрахме нейния първоизточник. Ти отне живота на моята прелестна дъщеря, великата Инувиел, ала аз не потърсих отмъщение, само се надявах нивга да не те зърна. Но уви, ти дойде и сега ще трябва да сторя онуй, що повелява законът.
— Не — поклати глава Римиел, — ние…
— Замълчи, вампире — прекъсна го Телмакин. Гласът му бе ясен и мелодичен, по-звучен от ромона на планинска река, и все пак в него се долавяше някаква твърдост.