Реакцията на тялото ми, която дон Хуан имаше предвид, беше съвсем жива в паметта ми. Видях как дон Хенаро изчезна направо пред очите ми, сякаш вятър го бе отвял. Неговият скок, или каквото там беше направил, ми въздейства така дълбоко, че имах чувството като че ли движението му разкъса нещо във вътрешностите ми. Получих разстройство и се наложи да захвърля панталоните и ризата си. Изпитвах безкрайно неудобство и притеснение. Трябваше да вървя гол, само с шапка на главата, по силно оживено шосе, докато стигна до колата си. Дон Хуан ми припомни, че именно тогава съм му казал друг път да не ме оставят да си съсипвам дрехите.
След като се съблякох, повървяхме още стотина метра, докато стигнахме една огромна скала, която гледаше към същия пролом. Накара ме да погледна надолу. Беше дълбоко над тридесетина метра. Тогава ми каза да спра вътрешния си диалог и да се заслушам в звуците наоколо.
След малко чух как едно камъче заподскача от скала на скала надолу към дъното на пролома. Чувах неописуемо отчетливо всеки отделен удар на камъчето. След това чух как се хвърли друго камъче, после още едно. Вдигнах глава, за да насоча лявото си ухо по посока на звука, и видях дон Хенаро да седи на върха на скалата на четири-пет метра от нас. Той небрежно мяташе камъчета надолу към пролома.
Като го видях, той извика и заливайки се от смях, ми каза, че се бил скрил там и чакал да го открия. За миг се обърках. Дон Хуан прошепна няколко пъти в ухото ми, че „разумът“ ми не бил поканен на това събитие и трябва да зарежа упоритото си желание да държа всичко под контрол. Каза, че само аз възприемам „нагуала“ и по тази причина Паблито не видял „нагуала“ в колата ми. И сякаш доловил неизказаното ми чувство, добави, че макар и само аз да виждам „нагуала“, той все пак е самият дон Хенаро.
Дон Хуан ме хвана за ръка и ме поведе като на игра към мястото, където седеше дон Хенаро. Дон Хенаро стана и се приближи към мен. Тялото му излъчваше топлина, която можех да видя, и ослепителен блясък. Той застана до мен и без да ме докосва, доближи уста до лявото ми ухо и зашепна. Дон Хуан почна да шепне в другото ми ухо. Гласовете им бяха в синхрон. Двамата повтаряха едно и също. Казваха, че не бива да се страхувам и че имам дълги, силни фибри, които не са, за да ме предпазват, защото какво и от кого да пазят, а са, за да насочват „нагуалното“ ми възприятие почти така, както очите водят нормалното ми „тонално“ възприятие. Казваха ми, че аз съм целият фибри и чрез тях мога да възприема всичко едновременно и че една-единствена фибра била достатъчна, за да скоча от скалата в пролома и обратно — от пролома на скалата.
Слушах всичко, което шепнеха. Всяка дума сякаш имаше уникално значение за мен. Можех да задържа всяко изречение и после да си го „пусна“ отново като магнетофон. Двамата ме подканваха да скоча на дъното на пролома. Казваха ми, че първо трябва да усетя фибрите си, после да отделя една, която стига до дъното на пролома, и да я последвам. Докато произнасяха нарежданията си, аз наистина изпитвах усещания, които отговаряха на думите им. Усетих как целия ме обзема нещо като сърбеж и особено едно много специфично усещане, което само по себе си беше неопределимо, но приблизително наподобяваше нещо средно между сърбеж и гъдел. Всъщност тялото ми усещаше дъното на пролома, а аз чувствах това усещане като мъчително желание в някаква неопределена част на тялото ми.
Дон Хуан и дон Хенаро продължаваха да ме придумват да се спусна по това усещане, но аз не знаех как. Тогава чух само гласа на дон Хенаро.
Каза ми, че ще скочи заедно с мен. Сграбчи ме или ме блъсна, а може би ме обгърна и се хвърли с мен в бездната. Изпитах неописуема физическа болка, сякаш стомахът ми беше сдъвкан и глътнат. Беше смесица от болка и удоволствие, толкова силна и продължителна, че можех само да крещя и крещя от дъното на дробовете си. Когато това усещане престана, видях грозд от преплетени искри и тъмни обеми, лъчи светлина и облаковидни форми. Не можех да определя дали очите ми са отворени или затворени, нито пък къде са те и къде е тялото ми. После отново усетих онази физическа болка, макар и вече не толкова остро като първия път, а след това чувството, че се събуждам и се намерих да стоя на скалата заедно с дон Хуан и дон Хенаро.
Дон Хуан заяви, че съм извършил поредната глупост. Нямало смисъл да скачам, ако възприятието ми на скока ще е хаотично. Двамата повториха безброй пъти в ушите ми, че „нагуалът“ сам по себе си е безполезен, ако не се регулира чрез „тонала“. Казаха, че трябва да скоча по своя воля, осъзнавайки пълно действието си.