Поколебах се не толкова, защото се страхувах, а защото нямах желание. Усещах колебанието си така, сякаш тялото ми се люлее като махало от една страна на друга. Тогава ме обхвана особено настроение и аз скочих с цялата си телесност. Докато се хвърлях, исках да мисля, но не можех. Виждах като през мъгла стените на тесния пролом и стърчащите камъни на дъното му. Не възприех падането си последователно, а направо усетих, че всъщност съм на земята долу. Различавах всяко очертание на скалите в тесен кръг около себе си. Забелязах, че полезрението ми не е само в една посока и стереоскопично на нивото на очите ми, а някак плоско и с 360-градусов обхват. Миг след това ме обхвана паника и нешо ме изтегли нагоре като топка на ластик.
Дон Хуан и дон Хенаро ме накараха да изпълня многократно този скок. След всеки скок дон Хуан настояваше да го правя не така сковано и неохотно. Непрекъснато повтаряше и повтаряше, че магическата тайна при използването на „нагуала“ е в нашето възприятие, че скокът е само упражнение по възприятие и че ще приключим едва когато успея да възприема всичко на дъното на пролома като съвършен „тонал“.
В един момент изпитах невъобразимо усещане. Напълно трезво съзнавах, че стоя на върха на скалата, а дон Хуан и дон Хенаро ми шепнат в ушите, а в следващия момент оглеждах дъното на пролома. Всичко беше напълно нормално. Вече почти беше мръкнало, но имаше достатъчно виделина, за да различавам напълно всичко наоколо като в света на всекидневния живот. Бях се загледал в едни храсти, когато чух внезапен шум от търкаляща се скала. В същия миг видях една доста голяма канара да се премята по стръмния склон към мен. Светкавично забелязах още, че дон Хенаро я блъсна. Обзе ме паника и миг след това бях изтеглен отново на върха на скалата. Огледах се наоколо. Дон Хенаро вече го нямаше. Дон Хуан се разсмя и каза, че дон Хенаро си отишъл, понеже не можал да изтърпи вонята ми. Тогава ужасно притеснено забелязах, че целият съм се оплескал. Дон Хуан с право ме бе накарал да си съблека дрехите. Заведе ме до един поток наблизо и ме изми като кон — загребваше вода с шапката ми и ме обливаше. През това време весело коментираше как ми е спасил панталоните.
13. МЕХУРЪТ НА ВЪЗПРИЯТИЕТО
Прекарах деня сам в къщата на дон Хенаро. През повечето време спах. Късно следобед дон Хуан се прибра и се разходихме в пълно мълчание до близките възвишения. По здрач спряхме и седнахме на ръба на един дълбок пролом. Когато почти се стъмни, дон Хуан ме заведе на друго място недалеч — огромна канара със стръмна, почти отвесна стена. Тя не се виждаше от пътеката, която водеше до нея, но дон Хуан ми я бе показвал няколко пъти по-рано. Карал ме бе да надниквам от ръба, твърдейки, че цялата тази канара е място на силата, особено подножието й — пролом, дълбок двеста-триста метра. Погледнех ли надолу, винаги ме побиваха тръпки; проломът бе тъмен и заплашителен по всяко време.
Малко преди да стигнем мястото, дон Хуан каза да продължа сам, за да се срещна с Паблито на ръба на канарата. Посъветва ме да се отпусна и да вървя с походката на силата, за да се освободя от нервното напрежение. После сви вляво от пътеката и мракът просто го погълна. Искаше ми се да спра и да огледам къде беше отишъл, но тялото ми не се подчини. Ускорих ход, макар да бях толкова уморен, че едва се държах на крака.
Когато стигнах скалата, не видях никого и продължих да бягам на място, като дишах дълбоко. След малко успях да се поотпусна. Застанах неподвижно, облегнал гръб на стената, и едва тогава забелязах на няколко крачки от мен силует на човек. Седеше, скрил глава в ръцете си. За миг изпитах ужасен страх и отскочих назад, но после си казах, че това трябва да е Паблито, и без колебание се запътих към него. Извиках високо името му. Съобразих, че той сигурно не е разбрал кой е и така се е уплашил, че е скрил глава в ръцете си, за да не гледа. Но преди да стигна до него, ме завладя необясним страх. Тялото ми замръзна на място и дясната ми ръка застина тъй, както я бях протегнал да го докосна. Човекът вдигна глава. Не беше Паблито! Очите му приличаха на две огромни огледала, същински очи на тигър. Тялото ми отскочи назад — мускулите ми се свиха, после се освободиха от напрежението без най-малко участие на волята ми и отскокът ми назад беше така светкавичен и дълъг, че при нормални обстоятелства щях доста да се замисля над това постижение. В случая обаче така непомерно се уплаших, че въобще не ми беше до размисли, и щях да побягна, ако някой не ме бе стиснал здраво за ръката. Усещането, че някой ме държи за ръката, ме хвърли в пълна паника. Изкрещях. Викът ми прозвуча съвсем несвойствено — някакъв пронизителен, вледеняващ писък.