Обърнах се към нападателя си. Беше Паблито, който се тресеше повече и от мен. Нервите ми бяха опнати до скъсване. Не можех да проговоря, зъбите ми тракаха, а по гърба ми пробягваха тръпки, от които неудържимо се тресях. Трябваше да дишам през устата.
С тракащи зъби Паблито успя да каже, че „нагуалът“ го дебнел и че едва се измъкнал от хватката му, когато се сблъскал с мен, а аз едва не съм го убил с писъка си. Понечих да се разсмея, но издадох някакви неописуеми звуци. Когато се поуспокоих, казах на Паблито, че и с мен явно се беше случило същото. В резултат на всичко това умората ми бе изчезнала и вместо това почувствах неудържим прилив на сила и приповдигнато настроение. Изглежда, Паблито изпитваше същото. Разхихикахме се нервно и глуповато.
Дочух шум от тихи, предпазливи стъпки в далечината. Аз го бях доловил преди Паблито, а той явно реагира на моето вцепенение. Сигурен бях, че някой приближава към нашето място. Двамата се обърнахме по посока на звука. След миг се очертаха силуетите на дон Хуан и дон Хенаро. Вървяха спокойно и спряха на четири-пет крачки от нас. Дон Хуан беше с лице към мен, а дон Хенаро — към Паблито. Понечих да кажа на дон Хуан как нещо ми бе изкарало акъла, но Паблито ми стисна ръката. Разбрах какво иска да каже. Дон Хуан и дон Хенаро бяха някак особени. Като ги гледах, очите ми се разфокусираха.
Дон Хенаро издаде рязка заповед. Не разбрах какво каза, но „знаех“, че беше да не кръстосваме поглед.
— Мракът се спусна над света — проговори дон Хуан, загледан в небето.
Дон Хенаро нарисува на земята полумесец. За миг ми се стори, че използва тебешир с цветовете на дъгата, но после установих, че в ръцете му няма нищо, а аз така бях възприел въображаемия полумесец, който той очерта с пръст. Накара ни с Паблито да седнем откъм вътрешната извивка на изпъкналата страна, а той и дон Хуан седнаха с кръстосани крака на двата върха на полумесеца, на метър-два от нас.
Първо заговори дон Хуан. Каза, че възнамеряват да ни покажат своите съюзници. Трябваше да се вгледаме в лявата им страна, между хълбока и ребрата, и щяхме да „видим“ от коланите им да виси нещо като парцал или носна кърпа. Дон Хенаро добави, че до парцала на колана им има по две кръгли неща като копчета и ние трябва да гледаме в колана, докато „видим“ парцала и копчетата.
Преди още дон Хенаро да го каже, аз вече бях забелязал от коланите им да виси нещо подобно на парче плат и едно кръгло камъче. Съюзниците на дон Хуан бяха потъмни и заплашителни от тези на дон Хенаро. Реагирах със смесица от любопитство и страх. Тази реакция се прояви в стомаха ми, аз самият не оценявах нищо с мисълта си.
Дон Хуан и дон Хенаро посегнаха към коланите си и, изглежда, откачиха тъмните парчета. Държаха ги в левите си ръце. Дон Хуан хвърли своето във въздуха над главата си, а дон Хенаро внимателно пусна своето на земята. Парчетата плат се разгърнаха, сякаш при хвърлянето и пускането се бяха превърнали във фини носни кърпи. Бавно се спуснаха към земята, полюшвайки се като хвърчило. Движението на дон Хуановия съюзник беше точно повторение на онова, което бях възприел да прави той, когато бе кръжал във въздуха преди няколко дни. Като наближиха до земята, те се заоблиха и придобиха твърдост и плътност. Първо се издуха, сякаш бяха паднали върху топка, после започнаха да се разрастват. Парчето на дон Хуан се превърна в огромна сянка. Тя се насочи към нас и при движението си разкъртваше камъни и корави буци пръст. Достигна на метър и половина от нас, до вдлъбнатата част на полумесеца, между дон Хуан и дон Хенаро. Помислих си за миг, че ще се стовари върху нас и направо ще ни смаже на прах. Ужасът ми в този миг ме изгаряше като огън. Сянката пред мен беше гигантска — може би пет метра на височина и два на ширина. Движеше се като слепец, опипвайки пътя си, тресеше се и се поклащаше. Знаех, че търси мен. В този момент Паблито скри глава на гърдите ми. Чувството, което предизвика у мен неговият жест, някак разсея ужасеното ми внимание, което бях съсредоточил изцяло върху сянката. Тогава тя сякаш се разпадна, ако се съди по хаотичните й конвулсии, и изчезна от погледа, сливайки се с мрака наоколо.
Разтърсих Паблито. Той вдигна глава и глухо изстена. Погледнах нагоре. В мен бе вперил поглед някакъв странен човек. Изглежда, е бил точно зад сянката, може би се е криел зад нея. Беше доста висок и кльощав, с издължено лице, без никаква коса и лявата страна на главата му беше покрита с някаква екзема или обриви. Очите му имаха някакъв див блясък, устата му беше полуотворена. Облечен беше в странни дрехи, подобни на пижама, панталоните му бяха твърде къси. Не можех да различа дали носеше обувки. Стоя така, втренчен в нас безкрайно дълго, както ми се стори, сякаш чакаше сгоден момент да се нахвърли върху нас и да ни разкъса. Гледаше крайно напрегнато. Това не беше омраза или ярост, а някаква животинска подозрителност. Не издържах повече това напрежение. Реших да заема бойната поза, на която дон Хуан ме бе научил преди време, и щях да го сторя, ако Паблито не ми бе прошепнал, че съюзникът не може да премине през линията, която дон Хенаро бе очертал на земята. Тогава осъзнах, че наистина имаше една светеща линия, която явно възпираше всичко пред нас.