Видях тялото на Паблито на фона на тъмното западно небе. Описваше бавни кръгове също както тялото на дон Хуан преди няколко дни. Паблито, изглежда, набираше височина, вместо да пада. После кръженето се ускори. Тялото му се завъртя като диск за малко, след което се разпадна. Възприятието ми беше, че се стопи във въздуха.
Дон Хуан и дон Хенаро дойдоха до мен, клекнаха от двете ми страни и отново зашепнаха в ушите ми. Двамата говореха различни неща, но не се затруднявах да следя командите им. Сякаш бях разцепен на две още от първите им думи. Усетих да правят с мен същото, както с Паблито. Дон Хенаро ме засили и после в пълно съзнание усетих, че един миг се въртях като пумпал. В следващия миг се носех във въздуха и започнах да падам отвесно надолу със страхотна скорост. Докато падах, усетих как дрехите ми се разкъсват, после плътта ми се разпадна и накрая остана само главата ми. Докато тялото ми се разпадаше, усетих съвсем ясно как губя ненужното си тегло, заедно с това падането ми загуби инерцията си и скоростта ми намаля. Вече не падах така шеметно. Реех се като листо. После и главата ми загуби тежестта си и от „мен“ остана само някакъв квадратен сантиметър, едно късче, дребно като камъче, отломка. В него бяха концентрирани всичките ми чувства. После това късче сякаш се взриви и аз се разлетях на хиляди частици. Знаех или може би нещо някъде знаеше, че осъзнавам хилядите си частици едновременно. Аз бях самото осъзнаване.
После някаква част от това осъзнаване се раздвижи, надигна се, нарасна. Вече се локализира и малко по малко си възвърнах усета за граници, съзнание или каквото и да беше то, и внезапно познатото ми и обичайно „аз“ се озова пред най-великолепно зрелище — всевъзможни съчетания от всичките „красиви“ гледки, които човек е в състояние да си представи. Сякаш гледах хиляди картини на света, на хората, на нещата.
После картините се замъглиха. Струваше ми се, че преминават пред очите ми с все по-голяма скорост, докато вече не можех да отделя някоя от тях, за да я разгледам. Накрая изпитах чувството, че съм свидетел как пред очите ми преминава цялото устройство на света в непрекъсната, безкрайна поредица.
Внезапно се намерих да стоя на скалата заедно с дон Хуан и дон Хенаро. Те ми шепнеха, че са ме изтеглили обратно и че съм бил свидетел на непознаваемото, за което никой не може да говори. Казаха, че ще ме хвърлят там още веднъж, а аз трябва да оставя крилете на моето възприятие да се разтворят и да се докоснат до „тонала“ и „нагуала“ едновременно, без усещането за преминаване от единия в другия.
Отново усетих как ме запокитват, въртя се и падам с огромна скорост. После се взривих. Разпаднах се. Нещо в мен се предаде и освободи нещо друго, което бях държал заключено цял живот. Тогава напълно осъзнах как тайният ми резервоар се отпуши и сега течеше невъзпиран от нищо. Вече го нямаше онова уютно единство, което наричах „аз“. Нямаше нищо и все пак това „нищо“ беше пълно. То не беше светло или тъмно, топло или студено, приятно или неприятно. Не можеше да се каже, че се движа, рея се или съм неподвижен, нито че съм едно отделно цяло, „аз“-ът, който бях свикнал да бъда. Бях мириади същества и всички те бяха „аз“, колония от отделни единици, по особен начин зависими една от друга, които неминуемо щяха да се свържат, за да образуват едно цяло осъзнаване, моето човешко осъзнаване. И несъмнено знаех не „аз“, защото „аз“ нямах с какво да знам, а цялото ми обособено осъзнаване „знаеше“, че това „аз“ от обичайния ми свят е колония, конгломерат от отделни независими чувства, неотменно свързани едно с друго. И тази неотменна спойка на безбройните ми осъзнавания, тази взаимна зависимост между отделните ми частици беше моята жизнена сила.
Един начин да се опише това обединено усещане е да се каже, че тези частици осъзнаване са разпръснати; всяко от тях съзнава себе си и никое не преобладава повече от друго. После нещо ги раздвижва, те започват да се групират и изплуват в една област, където всички трябва да се съсредоточат в едно цяло — познатото ми „аз“. И тогава в качеството си на „аз“, на „себе си“ аз мога да наблюдавам като единна сцена всяко нещо, което става по света или пък сцена от други светове, които досега съм смятал за чисто въображение. Или пък да наблюдавам сцена, която спада към „чистата мисъл“, тоест — изображения на интелектуални системи или идеи, изградени като словесни конструкции. В някои от сцените аз разговарях със себе си до насита. След всяка от тези единни сцени моето „аз“ се разпадаше и отново ставаше нищо.