При едно от тези навлизания в единни картини аз се озовах на скалата заедно с дон Хуан. Веднага разбрах, че в този момент съм цялостното си, обичайно „аз“. Усещах физическите си измерения като реални. Аз по-скоро бях в света, а не само го наблюдавах.
Дон Хуан ме прегърна като дете и ме погледна. Лицето му беше съвсем близо, виждах очите му в мрака. Бяха ласкави. В тях имаше въпрос. Знаех какъв е той. Но неизразимото си беше наистина неизразимо.
— Е? — тихо попита той, сякаш очакваше моето потвърждение.
Не можех да говоря. Думи като вцепенен, зашеметен, объркан и тъй нататък едва ли можеха да отразят това, което изпитвах в момента. Нямах плътност. Знаех, че дон Хуан трябва да ме хване и насила да ме задържи на земята, иначе ще се понеса във въздуха и ще изчезна. Не се страхувах да изчезна. Копнеех за „непознаваемото“, където осъзнаването ми не беше обединено.
Дон Хуан бавно ме поведе, натискайки раменете ми надолу, към едно място край къщата на дон Хенаро. Сложи ме да легна и ме посипа с рохкава пръст от една купчина, която явно бе приготвил предварително. Покри ме до шията. Направи ми от листа нещо като възглавница и ми каза изобщо да не мърдам и да не заспивам. Добави, че ще седи и ще ми прави компания, докато земята отново укрепи формата ми.
Чувствах се много удобно и изпитвах непреодолимо желание да заспя, но дон Хуан не ми позволяваше. Настоя да говоря за каквото и да било под слънцето, само не и за това, което току-що бях изживял. Почудих се малко за какво да говоря, после го попитах за дон Хенаро. Дон Хуан отвърна, че той е отвел Паблито някъде наоколо, заровил го е и правел с него същото, каквото той с мен. Имах желание да поддържам разговора, но нещо ми липсваше. Изпитвах необичайно безразличие и умора, която повече приличаше на скука. Дон Хуан, изглежда, знаеше как се чувствам. Заприказва за Паблито и за това как съдбите ни се кръстосвали. Каза, че той станал благодетел на Паблито по същото време, когато Хенаро му станал учител, и че стъпка по стъпка силата ме свързала в двойка с Паблито. Подчерта, че единствената разлика между Паблито и мен е, че докато светът на Паблито като воин се управлява с принуда и страх, моят се управлявал с обич и свобода. Дон Хуан обясни, че това се дължи на различните по природа характери на благодетелите. Дон Хенаро е мил, любвеобилен и весел, докато той самият е строг, властен и прям. Каза, че моята индивидуалност изисква строг учител, но нежен благодетел, а при Паблито е обратното — той има нужда от мил учител и суров благодетел.
Поговорихме още малко и почна да се развиделява. Когато слънцето изгря иззад планините на изток, той ми помогна да се измъкна изпод пръстта.
Събудих се рано следобед. Двамата с дон Хуан седнахме пред вратата на дон Хенаровата къща. Дон Хуан каза, че дон Хенаро още е с Паблито и го подготвя за последната среща.
— Утре вие с Паблито ще навлезете в непознаваемото — каза той. — Трябва сега да те подготвя за това. Вие ще навлезете в него сами. Снощи и двамата бяхте като топки на ластик и ние ви хвърляхме и изтегляхме. Утре ще разчитате само на себе си.
Тогава ме обзе неудържимо любопитство и от мен се изля порой от въпроси за изживяванията ми през нощта. Но той остана невъзмутим през този порой.
— Днес трябва да извърша най-решаващата маневра — каза той. — Но се налага да те подведа за последен път. И ти ще трябва да се хванеш на въдицата.
Той се разсмя и започна да се пляска по бедрата.
— С първото упражнение снощи Хенаро искаше да ти покаже как магьосниците използват нагуала — продължи той. — Няма друг начин да се постигне магическото обяснение, освен човек по своя воля да използва нагуала, или по-точно, да използва волево тонала, за да осмисли действията си в нагуала. Друг начин да се поясни всичко това е да се каже, че ако човек иска да използва нагуала, както магьосниците, тогава трябва да преобладава представата на тонала.
Казах, че намирам в думите му явно противоречие. От една страна, преди два дни той ми бе представил невероятен преглед на грижливо обмислените си действия в течение на години, предназначени да разградят моята представа за света; от друга страна, той иска да преобладава същата тази представа.
— Едното няма нищо общо с другото — каза той. — Подреждането на възприятията ни се извършва изключително в сферата на тонала; само там действията ни придобиват последователност. Само там те са като стълба, чиито стъпала можеш да преброиш. В нагуала няма нищо такова. Затова представата на тонала се използва като инструмент — не само най-доброто, но и единственото ни средство.
Снощи бе отворен твоят мехур на възприятието и то разпери криле. Нищо повече не може да се каже за това. Невъзможно е да се обясни какво ти се случи, затова няма и да се опитвам, а и ти не би трябвало. Достатъчно е да се каже, че крилете на възприятието ти бяха накарани да докоснат твоята цялостност. Нощес ти многократно премина от нагуала в тонала и обратно. Запратихме те там два пъти, за да се изключи всякаква възможност за грешки. Втория път ти изживя пълното въздействие на това пътешествие в непознатото. И твоето възприятие разтвори криле, когато нещо в теб осъзна истинската тя природа — че представляваш съвкупност.